Writer’s blog / writer’s block
Ако си свикнал всеки ден да изблъскваш по 5-10 страници, и изведнъж спреш, в тялото ти започват да се отделят токсини. За начало главата започва да те сърби отвътре, мозъчната ти кора се гъне с части от милиметъра, но ти усещаш всичко това, защото рецепторите ти не използват това време за съботна дрямка; после сърбежът преминава по гръбначния ти стълб, пълзи като насекомо в теб, почти без да издава звук, стига до хипофизната ти жлеза, ти се усмихваш, но само отвътре, защото изражението ти всъщност не се променя.
Дейвид Духовни като Ханк Мууди в Californication
Блогът на един писател не е неговият дневник, а смъртната присъда, която той собственоръчно подписва, тракайки на клавиатурата. Блогът не е книга, която си издал, не е списание, в което си автор. Той е микронно парче киберпространство, където твоите его и алтерего съжителстват, допълват се, съквартирантстват и изобщо екзистират с онази усмивка, която ти не предаваш на лицето си.
Кофти моментът – когато спреш да пишеш. Имаш много идеи, въображението ти работи на нормалните си неравни обороти, но не пишеш. Изходите са много, ти ги знаеш, изпробваш ги, банални и тъпи изначално, но все пак опитваш. Логично, нищо не се случва, освен, че се отегчаваш допълнително. Какво ти остава да направиш? Да четеш, да си почиваш и да гледаш и четеш истории за хора, които са били в твоето положение. Не за да се депресираш, а за да се убедиш, че не си единствен.
Грейди Трип от „Wonder Boys“
Героят на Майкъл Дъглас е класически пример за автор-чудо, който пише една великолепна книга, а след това замлъква. Е, нашият човек прави и нещо друго – пише непрекъснато и до конкретен момент текстът му е минал смайващите 2500 страници. Но истината е, че това не е бляскав труд, а писане по навик – когато го питат защо е продължил да пише, професор Трип отговаря: „Просто не можех да спра…“. Писателското блокиране може да не е реално прекратяване на процеса „писане“. Може да е графичният вариант на празнодумстването. Графомания. Писане, за да се пише, писане по навик, писане по инерция. Което също си има очарование. Но е част от стоп-кадъра в истинското предназначение на писаното слово.
Писателското блокиране може да не е реално прекратяване на процеса „писане“.
Карън Айфел в „Stranger Than Fiction“
Сигурно е някакъв абсурд да разбереш, че всъщност си герой от нечий роман, а не истинско същество, но поне толкова шокираща е и новината, че си писател/ка, който/която пише съдбата на полуреален персонаж, и така се превръща в съавтор на неговото битие. Карън Айфел успява да пребори писателския си блокаж. Всеки, убит в текст герой, умира в някаква паралелна вселена, и това може да вмени някаква вина. Тя не спира да пише, защото няма какво да каже, а защото не знае как да НЕ убие някого. Дори само на хартия. Или не само. Това няма особено значение.
Морт Рейни в „Secret Window“
Стивън Кинг е имал поне няколко „writer’s block”-а. Това го знаем. Въпросът е, че създаването на алтерего също е измъкване от рутината и неписането. Като излезем извън рамките на образа (пресъздаден екранно от Джони Деп), веднага изниква името Ричард Бакман – другото „аз“ на Кинг, което е написало вместо него „Проклятието“ и още няколко доста добри романа и разказа. По този начин чичко Стийв си доказва, че го четат не само заради името му, което вече се е превърнало в запазена марка, а заради качеството на творбите. Проблемът е решен и се продължава към следващата книга. А, както знаем, Кинг има над 40… засега!
Ханк Мууди в „Californication“
За оплакване ли е чичо Мууди, който клати де що види красива дама, която има шанс да му пусне, в тоя сериал? Да. Той не пише. В един момент започва да пише. Но не е щастлив. Прекрасен образ, който не видяхме и за секунди екранно време да чете. А Стивън Кинг, който вече беше споменат, беше казал, че четенето и писането са единственият път да се превърнеш в писател. В пишещ писател. Функциониращ. Не като големия ебач Ханк Мууди, който пише, има чувство за хумор, но не виждаме да чете. А в това положение нещата стават в стил „Чукча не е читател, а писател!“ (свободна интерпретация)… Ханк пише, после не пише, после пак пише, чука, радва се на живота, самосъжалява се, пише, не пише – сапунена история в приятен за нас вид.
Уилям Форестър в „Finding Forrester“
Шон Конъри е огромен. И влиза съвършено в кожата на писателя Уилям Форестър, изгубен и намерен, който 50 години не иска и не пише втората си книга. Но открива вдъхновението, докато помага на млад писател. Предговорът винаги е за новото поколение. Всички страници се пишат категорично. Както казва самият Форестър: „Първата чернова се пише със сърце, а втората – с ум!“. Писателят преборва, пренебрегва, пренасочва енергии, но си остава писател. Май това е най-генералното послание от изброените заглавия: независимо от временния блокаж, пишещият човек е такъв, защото е писал и защото най-вероятно ще пише пак. Дали някой може да гарантира това? Не. Но си заслужава да се опита.
Тези, които не опитат, няма задължително да са нещастни. Историята познава имената на много творци, които са изоставили креативността си в ползата на практическата рутина, и са заработили като примерни бутала в сложната механична система на универсума. Може би те са по-щастливи. Но не са писатели.
