От един горещ юлски ден
От години насам големите умове се занимават с въпросите има ли предопределеност, до каква степен тя управлява живота ни, що е то Фортуна и с какво се храни. Аз, разбира се, като мозък със среден капацитет, не мога да дам универсални отговори. Но мога да ви разкажа какво се случи по личното ми трасе, а до колко е било Съдба, ще оставя да прецените вие.
Единствено мога да се закълна в дупките и на 6-те си чифта чорапи, че всяка написана дума е самата истина. И както обикновено започат тези истории, така и нашата стартира с :
Беше горещ юлски ден през далечната 2010 година.
Главната героиня (за удобство наричана Юлия нататък), стоеше в офиса, красеше го с присъствие и лениво цъкаше из нета. „Хахахаха“, „Виж, бе, моля те, каква простотия“, „Прочете ли новината за…“. Денят не обещаваше нищо особено, освен титаничното главоболие, причинено от литературното мероприятие предходната нощ (представяне на „Мъже“ от Цвета Стоева, ако държите на тези неща).
В това изострено състояние на пихтия я завари и поредното светещо прозорче в Skype.
„Здрасти, Джу, аз съм в София. Хайде да пием по бира като свършиш бачкане?“
Подминавам въпроса ‘що аджеба никой не се обажда да четем книги групово и минавам на вътрешната юлина борба. Значи, тя иска да излезе с този пич. Дружка й е, рядко се виждат и в общи линии, клавиатура ги свързва, клавиатура ги дели. Но ако не сте пропуснали, на Джу й е лошичко, та дървЕ се цепи и само мечтае да вземе леден душ, да дематериализира кило салата и блажено да се отдаде на чаршафите.
„Слънце, ждреб съм. Кога си тръгваш?“
„Довечера“
Това решава казуса. Юлия намира в себе си партизантския дух на предците и самоотвержено изписва: „Ок, след час на Големите пет“.
Първи поглед на „един приятел“ ми свитва ъперкът с мисълта – „Да се бях гримирала поне!“.
Секунди преди да приспи работната машина коварното прозорче отново премигва: „Абе, Джу, имаш ли нещо против да съм с един приятел? Ако искаш вземи Алекс…“
Божкей. Първо, от известно количество години нямам чак такъв страх от непознати момчета, второ идеята за импровизирана двойна среща ми се струва толкова смешна, че едвам не си глътвам дъвката. „Я стига. Хахха. Айде, до скоро :)“
Тътрузя до нас, взимам душ, навличам първите дрипи и се озовавам на явката.
Първи поглед на „един приятел“ ми свитва ъперкът с мисълта – „Да се бях гримирала поне!“. Така де, определено е симпатичен и точно, ТОЧНО тази вечер съм свежа, колкото маруля на фурна. Съдба!
Преглъщам тази несправедливост и се опитвам да компенсирам с природен чар. Веднага изсумтявам как съм се разкостила, няколко нелепи попръжни колко е неадекватно половината човечество, че ни се върти в главите с едни приятелки да лицензираме „женски бой в лютеница и пошляпване с праз“ като спорт и въобще, все подходящи за млада дама от висок клас неща. Въпреки всичко, мероприятието почти не е нелепо. Във вихъра на разговора се оказва, че с Приятелят (наричан нататък за удобство Любими) сме живели в еднакво количество градове, имаме кила общи познати и е съвпадение до съвпадъка като цяло. Веригата от подобни факти, съчетана с ясната идея, че повече от това не мога да срина първото впечатление на непознат, ме карат да се окопитя и да се впусна смело в най-идиотските си случки.
Например: Как веднъж излязох за 30 минути, озовах се за 2 дни в друго населено място и една жена ме искаше за снаха. На майтап, нали, но все пак. Бълбукам си аз, а Приятелят изведнъж става подозрително мълчалив. Хм. Явно първата ми преценка е била погрешна и дори той няма да издържи, на все блестящото ми интро. Решавам да замлъкна смутена.
„В (местоположение) казваш? Да не би една жена (описание, име)?“
„Ха! Точно!“ – изричам с надежда, че е един от онези странстващи телепати и известна доза успокоение, че е затихнал, барникайки в черепната ми кутия.
„Мда. Хич да не е, майка ми“
… И аз като големите умове съм си задавала въпроса може ли един човек да ми е предопределен. Ей така, някой да ми го изтресе наготово, да прехвърчат искри и карамел и изведнъж да се появи АБСОЛЮТНО СИГУРЕН знак, че нещо ни свързва.
Като среден капацитет, пак ще ви кажа, че още нямам отговор.
Единственото, което знам, е че с него сме заедно. „От един горещ юлски ден“, нали се разбрахме.
в 8:14
яко, :)така обичам истории с щастлив край, и дълбоко вярвам, в съдбата :) ех….
в 9:16
Бре, чудо ще да е това!
Наистина смятам, че това подминава обикновените съвпадения и започва да понамирисва на съдбина!
Радвам се за което.
в 9:58
Да не се е получило „В Русия съм, в Русия съм“… ;)
в 12:41
Според мен няма нищо случайно. Потвърди ми го една наскоро прочетена книга на Джеймс Редфийлд – „Селестинкото пророчество“. Но и преди да я прочета винаги съм вярвала, че случайни неща няма, тъй като всичко в природата има причина и следствие, без изключение.
в 14:39
Скучно и тъпо!
в 17:07
Хахаха….супер се забавлявам с това, което пишеш! И защо да не е съдба, вярваме в какви ли не други абсурдни неща, че хората са произлезли от делфините, че света ще свърши след има-няма 10 месеца(дано това да е абсурдно де), в петък 13ти, в прогнозата за времето, в олиото без холестерол, в това че ракията лекува всички болежки (това може и да е вярно :Р)…и не знам дали му се вика съдба, но си има такива неща! И аз си имам подобна история…през година-две срещах брата на един приятел и все не можех да го позная, по едно време срещите зачестяха и абсурда де (пак ми беше трудно да го позная), докато не ми просветна…бяхме влюбени гълъбчета доста време :))