Нервна криза? Без паника, грабвай червилото!
*Авторката разбира от психология толкова, колкото от ядрени ракети. Затова, моля, на текста да се гледа единствено описателно и като споделен личен опит. Той няма нито научни претенции, нито такива за „помощна литература“. Все пак, ако някой се разпознае, може и да намери своеобразно успокоение. Предварително благодаря :)
По принцип съм идея по-притеснителна от нужното. Преди изпити коремът ми е на топка, когато отивам на среща устата ми пресъхва и устните ми изпръхват, а и безпроблемно мога да вдигна 40 градуса температура. От нищото, като на майтап, само защото нещо ме е разстроило емоционално. Но след определени събития в живота ми, нещата тотално излязоха извън контрол. Не бях способна да се возя в градски транспорт, защото мисълта, че не мога да сляза когато поискам, ме караше да изпадам в нервна криза.
Не, не е инфаркт. Паническа атака е.
Избягвах публичните места, тъй като бях убедена, че ей сегичка ще ми призлее и всички хора ще ме зяпат. Накрая всъщност изобщо отбягвах да излизам през деня. Подбирах маршрути на придвижване, за които бях сигурна, че има обществена тоалетна през най-много 20 метра и разполагат с поне 60 места, на които мога да припадна.
Всичко това беше придружено с ледени тръпки, сърцебиене, сриване на кръвното, световъртеж и всякакви други красоти. Никога преди не се бях чувствала толкова близо до заветните ръкави зад гърба. Можех да ръся позитивизми и шеги на другите в Skype, но напълно бях загубила контрол над собствената си психика. Ако някой си мисли, че преувеличавам, о, не. Вече виждах апокалиптичните картини: прекъсвам следването си, никога повече не си намирам работа (само идеята за интервю ме караше да се гърча като пиявица), за връзка пък съвсем не можеше да става дума. Sorry, никой не излиза с момиче, което го кара да вървят час пеша, понеже се страхува да не отвърти в автобуса.
Естествено приятели ми казваха, че всичко е в главата ми. Как пък не се бях сетила….. Обаче основната драма беше, че пределно ясно съзнавах локацията на проблема. Само не знаех как да го издърпам за краката от там. И тъй като скоро пак ме обля идиотско и безпочвено безпокойство, реших е крайно време графично да оформя какво и как ми е помагало в такива случаи. Ето моите правила:
…до такава степен съм се изкривила, че когато пиша „хахахаха“ реално се разтрисам от смешни конвулсии.
1. Не се изолирай
Вярвайте ми, не ми беше до хора. Замених ги с блогове, ICQ, книги. Дори телефонните разговори ми тежаха. Но колкото повече забивах в online личността си, толкова по-трудно ми ставаше всяко излизане. Канех се по три дни да свърша най-простата задача. Подготовката преди да си покажа носа навън наподобяваше стратегии по битката при Ватерло. Зареждах се с Degan срещу повръщане, валериани, шоколад, потник, пуловер, 5 пакета носни кърпички…Защото всичко може да стане. Жалка история. От човек, който винаги е бил готов да се метне на стоп в неизвестна посока, станах абсолютен параноик. И то затворен в себе си. От опит – колкото повече отлагате сблъсък с външния свят, толкова по-неприветлив ще ви се вижда. Разходките, малките цели, дребните разговори със съседите ще ви държат по-надалеч от заключването в собствените страхове.
2. Движи се
Не, не са алибализми на фитнес инструктури. Физическото натоварване реално помага. Когато изтрещях, реших че един 10-дневен Доспат ще ме оправи. Само аз, книгите, бунгалото и природа. Да, да. Първите три дни буквално не мръднах от леглото. Едвам допълзявах до банята и после пак се свивах на кравай, изследвайки какво още може да ме заболи. Бях убедена, че ако мръдна, ще се разпадна на съставни молекули. На четвъртото денонощие ми писна. Скочих в кецовете и вървях, докато вече нямах въздух. Може би съм минала към 8 километра, но след това за първи път от седмици пак си казах, че животът е прекрасен. Беше се появила бледа сянка на апетит, можех да чета, да дишам спокойно.
3. Имай дружка на „бързо набиране“
Не исках да говоря с амигосите, понеже най-оптимистичната прогноза за отговор се въртеше около: „Аре, стегни се. Какво ти става, ти си силен човек“. Ооооппаааа. Такaва съм. Също и слънчева, позитивна и всички останали клишета. Шанс, бате, срив му казват. И изобщо не исках гласно близките ми да потвърждават мъглявото подозрение, че официално полудявам. Но, аллелуя, имах хора за подкрепа. Без значение дали физически могат да ти помогнат, идеята че са някъде там и им се сополивиш, страшно успокоява. Май затова са приятелите….
…както твърди Пратчет, един от основните ни недостатъци е, че се огъваме лесно в коленете.
4. Пиши наум
Не ви говоря за романи. Ако искаш прави списъци с любимите си обувки през годините, констатирай странни навици в околните, описвай пИпИрудки, все тая. Важното е да държиш концентрацията си около външен фактор и това да изисква определена последователност. Детайлните и подредени спомени също помагат. Например „Как бях облечена като ядох шкембе чорба за първи път“.
5. Поставяй си дребни задачи
Дори елементарни действия, носещи удовлетворение, са плюс. Отиди на лов за идеалните пердета, измисли си мини бюрократична война, свърши услуга на приятел. Понеже все още си функциониращ индивид, нали? Това е основната мантра.
6. Гримирай се
Образно казано. Може да е нова гривна, парцал от кило, подстригване. Идеята за подобрена визия определено влияе благотворно на самоувереността и оттам – на хъса за живот.
7. Работи върху хумора
Официално казвам, че ако не беше хилежа, сигурно щях да съм изплискала отдавна. Моментът, в който открих копчето за превръщането на трагичното в комично, йей, битието доби смисъл. Сега до такава степен съм се изкривила, че когато пиша „хахахаха“ реално се разтрисам от смешни конвулсии. Какво повече да кажа…мани красотата, смях му е роднината на оцеляването.
8. Носи си дъвки
Амииии, помага. Като в онзи виц за мутрите „дишай – не дишай“. Мляскаш си с цялата съсредоточеност на света и някак поривът да ти се свие корема е овладян.
9. Потърси специалист
Това сериозно. Лично аз бях твърде против лекарствата, понеже се изплаших от мащаба. За съжаление, все още в България да посетиш психолог е обидно и срамно. Но предвид, че живеем във век на ебати стреса, не виждам нищо лошо.
10. Не се впрягай, не си само ти
Мда. Минах през личният си ад, за да разбера след години, че 70% от познатите ми са изживели подобен срив. Вижте, не искам да звучи като поредната „черна статистика“. Напротив. Но просто всички сме хора, а както твърди Пратчет, един от основните ни недостатъци е, че се огъваме лесно в коленете.
Така че, не берете грижа. Или поне не прекалено.
в 8:57
Това все едно е писано за мен:))) преди 4-5 месеца изживях точно същото нещо,мисля че се преборих,но хората наистина не разбират колко услия са нужни..За да издържа возенето в автобус между два града например,се въоражавах с бутилка вино или уиски,само това притъпяваше ужасното усещане..
в 9:50
Уау, не пий алкохол в такива състояния – не си помагаш!
в 13:15
Успокояваше ме,но сега съм далеч по-добре :))) за щастие :))
в 10:03
Психиатрите са лекари като всички останали. Както се грижим за сърцето си, за зъбите, за очите – по същия начин трябва да се грижим и за психиката. Няма нищо срамно, особено в днешни дни, когато половината болести всъщност се получават от стрес и нерви.
в 10:13
Права си Стела, обаче мнението за психиатрите е, че когато отидеш за помощ повечето те блъскат единствено с медикаменти и не ти обръщат нужното внимание. При едно такова наложило се мнение е много трудно да се довериш.
в 10:11
Мдаааааа, и аз съм попадала в такава ситуация и то скоро. По същия начин не заминах в провинцията да видя баба ми и дядо ми, с помисъла: „Ами ако докато пътувам ми стане нещо или ми се доповръща?“ Реших да си остана в леглото, което повече от месец ми се виждаше единственото сигурно място за мен!
в 10:27
Ходенето наистина помага. Листът с малките задачи също!
Хубаво е да разбереш, че не си бил само ти!
в 10:29
Аз пък не мога да си позволя да изпадам в такива състояния! Когато се усетя се дърпам за косата и се измъквам от дупката по някакъв начин. Ама ми се иска да се оставя веднъж….което доказва, че всеки е за психолог!
в 10:43
Стела , за такива състояния не са нужни психиатри .Те са за душевно болни хора .
Специалистът се нарича психолог и всичките му разновидности .
Желязкова , обичам ви !
в 11:07
Много от нас сме го преживяли , но премълчали …
в 11:15
Галя, аз се сринах, понеже твърде дълго се бях дърпала за косата. Просто се натрупва:) Но както се казва в една моя любима песен на Artery:
„Completely out of existence
Totally out of control
Our spirits are floating with no boundaries
Healing monumental catastrophes after all“
А, да. И музиката много помага :)))
в 15:50
Хора, това се нарича Страхова невроза, а пристъпите – т.нар. панически атаки. Само с разходки и положително мислене няма да се оправи. Може да отшуми, но после пак ще се възобнови, защото нервната система е вече разклатена и съответно – уязвима. Лекува се с антидепресанти и други подобни медикаменти. Колкото по-бързо потърсите медицинска помощ, толкова по-лесно ще се справите с проблема. Много хора го имат, а това да се ходи на психиатър не е срамно, но е важно да се доверите на проверен такъв, ако може да е дори познат, защото повечето наистина имат заучени рецепти и не са се научили да работят индивидуално.
в 21:03
Дани, с цялото ми уважение, все още смятам антидепресантите за твърде крайна мярка. Тук не става въпрос за вече диагностицирано болестно състояние (въпреки, че и за него не съм убедена, че хапчетата са най-добра алтернатива, но знае ли се). Става дума за състояние, в което изпадат адски много хора. За благозвучие може да му кажем „чувствителност“. И тя се оправя с ходене. Или като в „Бен и Джун“, с картофено пюре, направено с хилка и обич :)
в 0:17
Ами… дано…Защото аз минах по този път… Разтоварвах се чрез оптимизъм, но нещата адски се влошиха. Всеки решава сам, аз го споделям с желанието да помогна на някой да не прави грешката като мен и да пренебрегва подобно състояние с лека ръка. Иначе дано е само „чувствителност“. При мен не беше…
в 10:08
Ако смятате, че сте за психолог, значи и един разумен приятел може да ви свърши работа.
Но клиничната депресия, фобиите, паническите разстройства, обсесиите и прочие са болести и се лекуват от лекар – психиатър, който може и да реши да предпише медикаменти. Защото само с разговори и разходки тези неща не се лекуват. Съвременните лекарства не са като едновремешните, нямат странични ефекти и не трябва хората да са предубедени към тях.
Който не го е преживявал, не знае.
в 10:27
И между другото това с „психиатрите са за душевноболни“ е страхотно обидно към хората, които са имали подобни проблеми. И точно заради това отношение на обществото всеки се крие, не споделя и не смее да отиде на специалист – защото видиш ли, ще го помислят за „душевноболен“. Да, аз съм имала проблем, била съм на лекар, излекувала съм се – нещо срамно ли има в това? И не мисля, че заслужавам да ме лепят етикета „душевноболна“, както не нося етикети „зъбоболна“, „главоболна“ или „очноболна“, само защото съм имала кариес, мигрена или съм късогледа.
в 15:36
oh, kolko mi e poznato:(
Администратор: Моля, пишете на кирилица!
в 17:56
Това ми навява на Паническо разстройство. И аз съм в кюпа. Помощ от специалист е задължителна и няма нищо лошо в това. Всичко дръго също е адски вярно. Все повече хора страдат от това :о(
в 20:09
Юлия – браво момиче! За това, че си го написала.
Галя – без грам лошо чувство – просто дупката, в която си попаднала не е била толкова дълбока. Когато е наистина дълбока, всичко ти се вижда ужасно голямо и страшно и си като малко дете и смяташ, че не можеш да се справиш. Това е страшното – защото обикновено си казваш, че е трудно, но можеш да се справиш. Психиката е страшно нещо – бориш се със себе си … опаа, отплеснах се, нямах намерение да пиша много.
А мнението за психиатрите/психолозите, че дават прекалено често и прекалено лесно медикаменти, от които после трудно се отвиква, май е близо до истината (по опит на мои приятели, на които им се наложи да разучат от близо проблема, когато стана техен).
в 20:43
и аз съм изпитвала тези състояния в който си мислиш че ей сега ще ти стане нещо и край но се опитвам все още да не вземам силни лекарства и да ходя на доктор пия билкови чайове и когато ми е многонапрегнато вземам само валидол или деанксит но рядко гледам да излизам да правя нещо ходя при приятелки но напоследък взеха да ми излизат обриви от нервите надявам се да се оправим някой ден и да не си мислим глупости
в 16:55
Аз бях в подобно състояние с малко по-различни симптоми … както и да е реших да ида на психиатър – попаднах на една … „гъска“ ще я нарека, която искаше да ме хоспитализира незабавно, защото се опасявала, че ще самоубия … Тръгнах си незабавно, плачейки. Влязох в съседния кабинет при друг психиатър – той ми помогна, поговорихме, изписа ми необходимите хапчета, каза ми да си почивам и да си намеря интересни занимания и че скоро ще ми мине, просто заради стрес съм се сринала временно … Понякога се чудя какво ли щеше да е, ако се бях съгласила да ме хоспитализират или ако си бях отишла директно в нас с първоначалното ми мнение, че психиатрите са идиоти …
в 14:13
hodia na nevrolog,na psihiatar,biah po dobre,ot2 dni ne stavam ot legloto,imam dve deca,biahme im obeshtali na 18 avgostdabtragvame na more,no me e strah,ako mi stane losho…..kajete kak shte mine
Администратор: Моля, пишете на кирилица!
в 21:48
zdraveite na vsichki az sashto ot niakolko dena ne moga da stana ot legloto vzeh si bolnichen ne znam zashto me nabliagat i mnogo trevojni misli za badeshteto mi cialoto mi tialo mi treperi imam i chustvo che shte poludeia imali niakoi drug stakiva simptomi blagodaria predvaritelno
Администратор: Моля, пишете на кирилица!
в 0:49
сега е зима, но като е хубаво времето излизай навън. не се затваряй в себе си. общувай с хората или бъди с истинските си приятели, които смяташ за такива.
в 1:10
Дам,това е писано като за мен :)Някак свежа нотка в описанието на нещо наистина неприятно.Такива периоди има при всички хора в даден момент,но някои имат по-редовно-според мен до голяма степен е и генетично предразположение(бях изумена да науча,че цялата ми рода са имали/имат такива проблеми).Знаем,че е в главите ни и пак е трудно да се преодолее(и да-движението помага).Не е лек път,но с рогата напред и успех! :)
в 14:21
imam sashtiq problem,mnogo e nepriqtno hodih na psihiatar kaza mi che imam i depresiq i mi izpisa lekarsvo za depresiq,panichesko i trevojno razstroistvo mn mie trudno no se borq vseki den s nego..!