Моментални снимки на мили родни картинки
Мъж изсипа монетите на сергията. Беше ги натаманил за „Трета възраст”. Продавачката ги събра в шепа и ги хвърли в лицето на клиента. Не работела с жълти стотинки. Разбра го целият пазар „Красно село”. Възрастният човек, смутен, сконфузен, тромаво се наведе и си засъбира парите. Не се стърпях и се обадих в негова защита. Продавачката на вестници отвори уста като ханджийска порта. Омръзнало й било. В краката й кашони с кучета. Помияри. Милостива значи.
Лирическият герой, който се възмущава, може да бъде всеки от нас. Всеки ден и навсякъде.
В кварталната поликлиника, която сега се нарича другояче, няма значение, чакам за преглед. Хигиенистката, така се казва вече, почука на кабинета свойски. Докторката й отвори. След малко излезе с кошчето с биологични отпадъци, така ги нарече – биологични отпадъци, бръкна в него и ги обра с длан. Пусна ги в голям найлонов чувал. Със същата ръка, с ръкавица иначе, тя отвори вратата… Хвана ме гнус. Сега трябваше пипаната от нея ръкохватка да натисна, за да вляза в лекарския кабинет.
Не се стърпях и попитах:
- Защо така правите? – говоря й на Ви.
- Как?
- С ръкавици сте, пазите си ръцете, а пипате вратата?
- Еми какво да правя?
Бая се изненада от забележката ми, но бързо се окопити. Повлече чувала с биологичните отпадъци към следващия кабинет.
Дожаля ми да направя забележка на лекарката. Някак си притесних се, че тя пък ще се притесни.
В зоопарка навалица. Повече деца. Малко момиченце затропка с крачета и рече на майка си, че му се пика. Младата жена го хвана за ръчичка и хукна да търси тоалетна. На вратата на заведението пишеше: „В сряда и четвъртък не работим.”
Защо в сряда и четвъртък, а не в петък и събота? Кой да ти каже?!
Тролей 9, номер 2711. Един ден между 17 и 18 ч. Шофьорът говори нонстоп по мобилния си телефон. И пуши.
- Защо пушите? – правя забележка.
Мълчи юнакът, що бозал 25 години. Не разбра какво искам от него. Не му се беше случвало да мисли, когато работи.
- Що? Къде пише, че не се пуши?
Вярно, че никъде не пише.
- Защо говорите?
- Що? Какво ти влиза в работата?!
- Тука пише „Забранено да се говори по време на движение!”
- Е к’во като пише?
Вярно. Какво като пише. Говоря му на Ви.
В Пощенска банка. Кварталният клон. Приземен етаж. Опашката е до вратата. Три гишета работят. Отстрани още по две бюра. Нахълтва младеж с кофа и четка и се приготвя да действа. Втори след него постави кофа с вода ли, с препарат ли, и без да се вайка, захвана витрината. Момичето иззад едното бюро, може би шеф на салона каза, че сега не може да се чисти. Момъкът набра някакъв номер: „ Шефе, тука една не дава да работим.” „Една”, това беше момичето изад едното бюро. След малко, вероятно шефът на момчето с кофата, се обади на момичето иззад бюрото. Не успя да я кандърдиса. Отстъпи да чистят след края на работното време с клиенти.
Отвън някакъв юнак правеше замазка на кръпка върху тротоара. Свърши. Насъбра нападалите бучици цимент и ги топна в кофата. Чистофайник. Сетне я изсипа в корените на младото дръвче.
- Какво правите? Защо изляхте циментовия разтвор в дървото? Не ви ли и жал? – не се стърпях. Веднага си представих как подземният живот на фиданката ще бъде циментиран.
- …
Мълчи юнакът, що бозал 25 години. Не разбра какво искам от него. Не му се беше случвало да мисли, когато работи.
Говоря им на Ви.
Моментални снимки на мили родни картинки. Лирическият герой, който се възмущава, може да бъде всеки от нас. Всеки ден и навсякъде.
в 9:43
Едно време когато все още живеех в България се възмощавах от някои хора. А когато аз бях дете, ако хвърлех една хартиика на земята веднага някои възрастен ми казваше я сложа в най-близкото кошче. Деца не ни беше много приятно когато ни го казваха но стигаше веднъж за да не го повторим и да знаем че не трябва.
Мисля, че съвремените възрастни в Републиката са по зле и от децата. Те не само че няма да го направят, но даже и ще направят по зле само и само да те ядосат още повече….
Кривосъзряла нация е за съжаление… и аз за сега не се чувствам в сигурност когато и да се върна… Простащината е на всякъде но има хора, които не са такива и които все още се намират в БГ. Дано един ден са повече….
в 10:25
Бойке, най-хубавата твоя статия, която съм чел в този сайт до момента. Отлично запечатани случки. Българинът не е толерантен към другите, не е заинтересуван от нищо, което не попада в тесния кръг не непосредствените му интереси, а една ужасно голяма част от българите просто не мислят. :)
в 11:11
понякога се уморявам да им говоря на Вие. Понякога ми се иска преди да си отворя устата някой друг да им заговори. Или още по-добре да отворят устата си сами…
в 14:31
това е наитсина най-яката статия, която съм чел от теб. Аз винаги говоря на Вие, но нищо не съм постигал с тая простотия тук…и като се изрепча и като се държа като простак се получават нещата и то идеално…това е ужасно, нали?:(((
в 14:50
Страхотен материал… И да, Саше, така е. Две седмици назад, в кола съм, приятел кара. До пилоните на НДК. Някакъв келеш , около 20, яде Корни и хвърля опаковката на земята. Побеснявам. „Копеленце, ако не си я вземеш и хвърлиш в кофата, ще сляза и ще измета площада с тебе“. Наведе се и я взе. В смисъл, определено не се уплаши от мен самия – не съм едър и определено не съм страшен. Проработи просташкото в изказа ми. Не се гордея, никак даже.
в 14:54
Аз пък започвам просто да им се смея. Случка отпреди час-2: редя се пред витрина в магазин да си взема хапване. Чакам чинно на опашка, за да дойде моя ред. Докато си чакам, един пенсионер ме натисна като млекар-палава блондинка в адюлт филм, след което „набоде“ витрината през рамото ми и започна да вика че иска 100 гр. от оная цаца. Желанието ми да го вкарам в цацата премина бързо и просто започнах да му се смея.. Което подейства учудващо добре за подредбата на опашката
в 15:25
Не знам дали просташкото и злото отношение помагат. Винаги съм си мислела, че просто трябва достатъчно дълго достатъчно много хора да продължават да им говорят на Ви. Докато заговорят и те на Ви.
в 11:50
Наистина най-добрата статия, която съм чел от г-жа Асиова. (нарочно изневерявам на типичното ТИ, във форумите) Добре е, че има и такива хора, които ги е грижа. Жалко, че простотията не се изкоренява лесно, но понякога човек сам не съзнава грешките си. Когато някой му обърне внимание и бъде любезен с него, той/тя поне би се замислил над постъпката си.