Марсилският атентат – мрачна приказка от миналото столетие
„След неуспешното покушение срещу Тито се опитахме да използваме по-широко ВМРО в нашата борба със Съветите. Ето защо лично се запознах с Ванче Михайлов при посещението му в Берлин. Той беше нисичък и слаб мъж с бледо лице, чиито енергични черти и светли очи говореха за фанатичен и целенасочен борец.”
Така описва срещата си с Иван Михайлов шефът на външното разузнаване на главното имперско управление за сигурност на Третия райх, бригаден генерал от СС (оберфюрер) Валтер Шеленберг. Срещата се състои в Берлин през 1943 г. Събитията, довели до нея започват няколко години преди това.
След края на Първата световна война Европа се разделя завинаги със своите империи. Започнала с падането на една коронована глава, тази война ще доведе до втора, още по-унищожителна, отнела завинаги короните на балканските царства. Годината е 1934. В Царство България току що е станал поредният военен преврат. В съседното кралство Югославия, крал Александър още през 1931 г. е узурпирал властта, отменяйки конституцията, като е присъединил към кралството Хърватия, Босна и Херцеговина, и Словения. Кралят, деспотичен и властолюбив мъж, е известен с омразата си към етническите българи, останали да живеят на териториите, откъснати от България след загубата на Първата световна война. Тази омраза и желание за претопяване на националната идентичност е насочена и към останалите не-сръбски народности в Югославия. Те са обект на постоянен тормоз и репресии.
Срещата на лидера на усташите Анте Павелич с лидера на ВМРО Ванче Михайлов
В резултат се ражда съюзът между хърватските националисти – усташите, и българите от Вътрешномакедонската революционна организация – ВМРО. Лидерите и на двете организации виждат пътя за осъществяването на своите цели – независимост на Хърватия и на Македония чрез смъртта на Александър. Усташа е ръководена от Анте Павелич. Граф Чано, зет на Мусолини и външен министър на фашистка Италия, го описва в дневника си като главорез. Италианците също имат интерес към Хърватско (Далмация) и затова подкрепят Павелич.
Владо Черноземски (в средата) с усташка униформа на тренировъчения лагер в Хърватска
През 1933 г. Анте Павелич и Иван Михайлов сключват съюз за борба със Сърбия. Лидерът на усташите вече е бил в София през 1929 г., където е посрещнат възторжено. В България българският цар Борис полага огромни усилия да затопли отношенията със съседна Югославия, което му отнема близо две години. Той посещава Белград през 1933 г., като е уговорено ответно посещение на краля на Югославия за следващата година. Изглежда сякаш взаимното недоверие и неприязън са на път да бъдат преодоляни.
Посещението на Крал Александър I в София през сeптември 1934 г.
Оттук нататък събитията следват свой собствен и необратим порядък. През месец май 1934 г. военната лига сваля правителството в Царство България, а младият Цар Борис вижда в това възможност да централизира и утвърди отслабената си власт. С помощта на същата военна лига той разпуска правителството, забранява политическите партии и поема кормилото на държавата. Всичко това сръбският крал е направил три години по-рано, дори е забранил на жените да гласуват. Неговата визита в София е планирана за месец септември.
Александър Караджорджевич и френския министър Луи Барту непосредствено преди атентата
В България имат опасения от провокации на ВМРО, която е против всички, освен военни действия спрямо Сърбия, но организацията е изолирана и дейността и в пределите на страната е сведена до минимум. Посещението минава успешно и гладко в края на септември. Но дните на югославския крал са преброени. Две седмици по-късно при посещение в Марсилия той е прострелян смъртоносно от Величко Керин, с псевдоним Владо Черноземски, боец от ВМРО, обучен във военен тренировъчни лагер на хърватските усташи. Черноземски е посечен и убит почти веднага след атентата. На него е приписана и смъртта на френския външен министър Луи Барту, седящ в автомобила до крал Александър.
Атентатът: полковник Пьоле посича Владо Черноземски, който току що е застрелял сръбския крал Александър I Караджорджевич, Марсилия, 9 октомври 1934 г.
Няколко десетилетия след това, полицейска експертиза на намерените куршуми доказва, че Барту е станал жертва на паниката, и вероятно е застрелян от френски полицай, опитал се да убие атентатора. Балистичните резултати не са широко огласени. Така завършва живота си Александър Караджорджевич, когото сърбите наричат „Обединител”. По ирония на съдбата на цар Борис е дадено същото име – Обединител. Без да е даден нито един български изстрел той успява да върне загубеното от Първата война. Но неговият живот също изтича без време – през 1943 г. два дни след завръщането си от среща с Хитлер той издъхва от загадъчна смърт, отровен от съветски агенти, целящи да оставят Райха без съюзници на Балканите.
Една от малкото срещи на цар Борис III с Адолф Хитлер
Анте Павелич успява да извоюва независимост за своята Хърватска, но само за няколко години. След войната той бяга в Аржентина, а после в Испания. Неговият живот също е отнет в атентат, той умира на 70 г. от раните си след покушение, вероятно организирано от стария му враг Йосип Броз Тито. Валтер Шеленберг продължава сътрудничеството с ВМРО до 1944 г., когато Хитлер най-сетне се съгласява да се даде независимост на Македония. Но вече е твърде късно и за германския райх, и за македонската държава. Шеленберг умира млад, на 42 г., погребан е в Торино богато и с почести – церемония, изцяло заплатена от неговата много близка приятелка моделиерката Коко Шанел, която му помага до последния му ден. Иван Михайлов надживява всички, но закъснява да види своята „независима Македония” само с една година. Той също умира в Италия, през 1990 г., доживявайки завидните 94 години.
Оберфюрер Валтер Шеленберг
„Марсилският атентат” е първият атентат в света, заснет на живо на кинолента. След Втората световна война на Балканите не остава нито едно царство. Хърватска и Македония обявяват своята независимост през 1991 г.
