Покойният президент на Туркменистан Сапармурад Ниязов, самопровъзгласил се за Туркменбаши, т.е. за Баща на туркмените, беше обявил извън закона всички инфекциозни заболявания, в този число холерата и СПИН-а. Под възбрана попадна и самото им споменаване, а престъпилите заповедите му изтърпяваха разнообразни наказания, сред които 36-километров маратон из пустинята Каракум.

Преди Сапармурад Ниязов едно негово подобие – генерал Иди Амин Дада Умей, което управлява Уганда в продължение на осем години, се самообяви за „Негово превъзходителство пожизнения президент фелдмаршал хаджи доктор Иди Амин Дада, властелин на всички земни животни и всички морски риби“. Първата му забрана падна върху болестта сифилис, от която, както се оказа впоследствие, самият той страдал от малък.

Още по-преди Туркменбаши и Иди Амин, някогашният президент на Боливия Андрес де Санта Крус започнал да се представя за „Велик гражданин, Възродител, Върховен главнокомандващ, Бригаден генерал, Велик маршал и миротворец.“ Това станало, след като в ухото му влязъл щурец и той получавал толкова силни главоболия, че когато веднъж се появил пред „народа си“ в парадна униформа, обсипана с ордени чак до чорапите, категорично забранил мигрената.

Разбира се, холерата, сифилисът и главоболието не изчезнали. И всъщност единственият, който успял да приложи забраната си на практика, бил императорът на Централноафриканската република Жан-Бедел Бокаса. Той издал Указ срещу глада, в резултат на което всички престъпили го или умирали от естествено недохранване, или попадали на императорската трапеза, запържени с панировка, печени на скара и под формата на чеверме…

„Първобитният човек смятал, че ако си затвори очите пред опасността, тя мигновена изчезва“ – твърди американският психолог Марк Стивънс. Затова, според него, колкото си по-примитивен, толкова повече нараства вероятността да затвориш очи пред неприятното, а колкото повече си овластен, толкова по-голяма става илюзията, че можеш да нареждаш и на останалите да затворят очи.

Стивънс нарича това „Ефектът Бам!“ и го описва като съвсем проста автотерапия:

Представяте си нещо, което ви е раздразнило, ядосало, вбесило. Броите до три и високо извиквате на глас „Бам!“, като се опитвате да взривите негативния образ в съзнанието си. Или:

Изпитвате чувство било за вина, било за безпомощност. Този път обаче си представяте някой, който ви е много неприятен. Пак броите до три и високо извиквате на глас „Бам!“, като прехвърляте вината и безпомощността си на противния образ, изплувал в съзнанието ви.

Или:

В очите на околните искате да изглеждате различен от това, което сте. По-мъжествен, да речем, и с челичен характер, който не се огъва под напора на обстоятелствата. Номерът с броенето и викът „Бам!“ пак ще свършат работа, стига само да нарисувате в ума си желания образ и да си представите как се напъхвате в кожата му.

Стивънс обяснява, че най-често хората прилагат първата техника. Той обаче дава примери като онези в началото по друга причина: за да предупреди до каква хипертрофирала форма може да стигне бамването, ако – бидейки овластен, започнеш да попрекаляваш с него…

Ще кажете, че тук е невъзможно да се появи някой Туркменбаши и да забрани грипа, нали?

Само че в държава, чийто премиер се възхищава от Мао Дзедун, реабилитира Тодор Живков и неотдавна забрани частицата за бъдеще време, не е лошо да си отваряме ушите на четири. Защото, отворим ли ги, ще чуваме това „Бам!“ все по-ясно и начесто.

Три примера само от последните дни:

* От близо месец в София всяка вечер поголовно се палят автомобили. Полицията е тотално безпомощна, но дори когато хване някой шаран, палежите продължават. И ето решението: “Най-правилно е случаите с палежи на коли да не се отразяват от медиите“, нарежда премиерът. „Бам!“ и проблемът веднага изчезва!

* Питат премиера кога правителството му ще вдигне пенсиите. Моментално в съзнанието му изниква отвратителният образ на Тройната коалиция. Нейното тежко наследство ще засегне и 2012 година, разправя той, и изброява на пръсти „милиард и кусур“ за влакове, „гьола, наречен „Белене“ и т.н., и т.н.“И с тези пари, ако не са правени тези неща, можехме да вдигнем пенсиите“ – въздъхва. „Бам!“ и проблемът е стоварен върху главите на управляващите, които не управляват вече повече от две години!

* Премиерът заявява строго, че тютюнопушенето ще бъде забранено навсякъде от 1 юни догодина. Още на следващия ден обаче „ревизира“ становището си, отпускайки аванта на баровете, и само часове по-късно отново се връща на предишната си позиция с уточнението, че размислил. На заяждането, че да си променя мнението стана традиция, а това не говори за силен характер, той се впуска в спомени как е клал прасета. “Това беше един от начините да се докажеш като мъж“ – казва важно. „Бам!“ и проблемът с характера отива на кино, заместен от така лелеяния образ на мъжкар!

„Опасната последица от постоянното прилагане на тази автотерапия е човек да заживее в измислен свят, където всичко е въпрос на просто бамване“ – предупреждава още Стивънс. Когато се сблъска с реалния живот, той може да изпита силно раздразнение, още по-голяма безпомощност и чувство за самота(„Властта ми взе всичко лично. Стоя самотен като куче в Банкя.“); може да си внуши, че няма причина да бъде самокритичен към себе си, защото негативното идва само отвън и от другите („Аз моята история съм я написал, та написал. Под нулата съм тръгнал. Самичък съм направил толкова много. Цяла партия. Апарат огромен. И само са ми пречили.“); но също така може да си повярва, че останалите високо оценяват резултатите, постигнати единствено във въображението му („Имаме 100% изпълнени критерии за Шенген… Вдигнаха кредитния рейтинг на България, на всички останали го свалиха, това означава, че сме работили добре и това всички го казват… И най-вече народът ни повярва на тези избори.“)

Да си призная обаче, и аз напоследък започнах да бамвам.

Първо бамнах вестниците, особено ония със снимки на един и същ бамващ на първа, трета, пета, седма, осма, петнайста и т.н. страници.

После приключих с телевизията. Само като видях един и същ бамващ по първи, втори, трети, пети, девети и т.н. канали, направих „Бам!“ с дистанционното и заживях значително по-леко.

Това, разбира се, далеч не е достатъчно да бамнеш ефективно живота в глупост и лъжа. Но все отнякъде трябва да се започне…

Списание „Либерален преглед“

Идеологията Чучхе е доста непозната у нас, пък и никой не си дава зор да я разбере. Самата дума на севернокорейски означава едентичност. Малкото хора, които са чували за Чучхе, знаят само едно – там нещо си комунистическо в Северна Корея. Именно заради това невежество е редно да се отбележи, че Чучхе се различава от останалите леви течения заради национализма си и стремежа към автаркия.

Монументът на идеите Чучхе, изт. Wikipedia

В България има многобройни определения за това – какво е национализъм и имали той почва у нас. Какво обаче е автаркия? Това е икономическа система, при която търговските връзки с останалите държави са сведени до санитарен минимум. Такава икономическа политика е следвана от някои европейски държави през 17-18 век и от Япония до средата на 19 век. Правителството на Италия обявява страната за автаркия след наложеното през 1935 търговско ембарго.

Чучхе обаче не е само икономическа система, но и идеология за начина на живот. Така например според нея в центъра на Вселената стои човекът. Това обаче далеч не означава, че Чучхе залага на индивидуализма, защото личността според тази идеология маже да се реализира само благодарение на колектива и талантлив и способен водач. Официалната информация на Северна Корея твърди, че Ким Ир Сен е създател на идеята Чучхе. Той узрял за нея в младежките си години, когато е бил в Китай, където е част от борбата срещу японските колонизатори за независимост на Корея. След смъртта на Сталин през 1953 г. Ким отрича процеса на десталинизация, което влошава връзките със СССР. Марксистко-ленинистката теория е отхвърлена в Северна Корея, и през 1963 г. започва прокарване на идеите Чучхе, които стават официална идеология през 1972 г.

Малко известен факта е и, че идеологията Чучхе върви ръка за ръка със Сонгун. Това е политическа система според която армията има водеща роля в определянето на вътрешните отношения в една държава. Идеологията Сонгун се въвежда в Северна Корея през 1995 г. след смъртта на Ким Ир Сен. Правителството предоставя държавни постове на висши военни, пренасочва икономическите ресурси към армията и я превръща в модел, който обществото трябва да следва. Смята се, че появата на Сонгун е било провокирано от разпадането на СССР, трудните икономически времена заради слабите реколти в Северна Корея през средата на деведесетте години. Тогава е имало опасения, че може да избухнат гладни бунтове, което е и провокирало необходимостта от даването на повече власт в ръцете на военните.

Много се изговори и продължава да се говори за така нареченото търговско споразумение със заблуждаващото наименование Anti-Counterfeiting Trade Agreement (ACTA). Хора с юридическо образование дисектираха наличните текстове и резултатите от анализа са меко казано плашещи. Аз нямам намерение да правя дисекция на достъпния ни текст. Не съм юрист и нямам аспирации да бъда такъв. Който иска да се запознае с правната интерпретация на споразумението, може да го направи тук - http://www.webcafe.bg/id_838292527_SOPA_PIPA_ACTA .

Целта на този постинг е друга – да покаже политическата реалност, която стои зад ACTA. Да покаже как с помощта на привидно безобидно търговско споразумение всъщност се извършва една жестока и груба подмяна. Подмяна, свързана не просто със загубата на торентите и безплатното теглене на музика и филми от интернет. Подмяна, свързана със самата тъкан на политическата и социалната система, в която живеем от повече от 200 години.

Повечето хора, които следят темата за АCTA, са наясно, че може би най-шокиращият факт в цялата сага, която се завърза, е опазването му в пълна тайна от обществото. В действителност ACTA се разработва поне от 2009 г., като много данни сочат още към 2007 г. като началната година на проекта. Самият факт, че през изминалата петилетка никой от нас не е чувал почти нищо за подобно споразумение, е смущаващ и стряскащ. Живеейки в демократична страна, която е част от семейството на демократичните страни, безумно е да научаваме за подписването на подобно споразумение буквално в деня, в който то се подписва или след това. За каква прозрачност и за каква отговорност може да става дума, когато политическата власт в страната си позволява да мълчи и дори да крие преговорите по това така забулено в мистерии и секретност споразумение?

Безобразно е и твърдението, че хората в България няма защо да се тревожат от АСТА, понеже тя не предвиждала създаване на ново законодателство. Няма нужда от такова, понеже на практика АСТА е новото законодателство, макар и ратифицирано като международен договор, а не като закон. Според Виенската конвенция международното право е с по-голяма тежест от националното. В някои случаи международното право може да се прилага директно (без наличието на съответен закон в националната законодателна система) в рамките на отделно взета страна, която е приела дадения международноправен акт. Да продължаваме ли да сме спокойни тогава?

Но нека оставим правото на юристите. Както казах, аз искам да се занимая с по-сериозната тема – политическата. ACTA е изключително опасна, защото тя на практика демонтира политическата система, която е създадена и която функционира в Европа и Западния свят след Великата френска революция и в резултат на всичките постижения на Просвещението и Индустриалната революция.

Как става това?

—–Наказанията да бъдат договаряни пряко между корпорациите-праводържатели и обвиняваните от тях лица, без участие на съда.Корпорациите не са длъжни да представят каквито и да е доказателства за обвиненията си. Размерът и обхватът на наказателните мерки се определят от корпорациите.—–

Ето тези 4 реда са натоварени с повече смисъл от може би цялото останало вече дисектирано съдържание на споразумението. Има грубо погазени няколко принципа, като може би най-ясно видимият е този за невинността до доказване на противното. АСТА премахва тази „глезотия“ и оставя всички нас да се оправяме сами с корпорациите, така, както съумеем. Корпорациите могат да ни обвинят тогава, когато намерят за добре, а ние сме тези, които трябва да доказваме, че сме невинни. Нещо повече, те не само ще ни обвинят, а ще определят и размера и обхвата на наказанието, което ще ни бъде наложено. Съдията, ищецът и прокурорът внезапно се сливат в едно и също лице – това на корпорацията, която се явява държател на правата на интелектуалната собственост, която сме нарушили.

Най-фрапантният елемент обаче е третият. Наказанията ще бъдат „договаряни“ пряко между корпорациите и обвиняваните от тях лица без участие на съда. Какво означава това? На практика това означава тоталната и безвъзвратна абдикация на държавата от позицията на властта. Държавата с този акт всъщност заявява, че повече няма да бъде посредник между хората тогава, когато те имат нужда да уредят своите взаимоотношения. Ролята на съда, едната от трите власти в държавата, е премахната изцяло, що се отнася до всички свързани с ACTA правни казуси. Държавата доброволно се оттегля от своите задължения и ги предоставя за изпълнение на друг – в случая, на корпорациите праводържатели, които само това чакат, за да осъществят своите отколешни амбиции да поставят в ъгъла обикновения човек и да изсмучат от него всичко, което все още му остава.

Ще кажете, какво пък толкова, все едно държавата прави нещо особено за хората. И аз ще ви кажа - да, прави, дори когато на всички нас ни се струва, че случаят е друг. Когато няма държава или когато държавата е слаба, хората влизат в така нареченото „естествено състояние“, а то е много по-страшно, отколкото звучи от начало. Английският философ Томас Хобс през 17 в. в своята книга „Левиатан“ го описва като състояние на хората от времето преди да съществуват държавите и правителствата. В това състояние хората не могат да се договарят за нищо, тъй като нямат общ гарант за своите взаимоотношения и нямат никаква сигурност, че споразуменията им ще се спазват. Затова те предпочитат да не сключват никакви споразумения или да сключват споразумения с ясната цел да ги нарушат, като се държат помежду си крайно враждебно и се опитват всячески да нанесат изпреварващ удар на неподозиращите си „съперници“, защото никога нямат насрещна сигурност за собствените си живот и собственост.

Това състояние се нарича още война на всеки срещу всички. И то не е нещо, което се е случило веднъж и повече никога не може да се повтори. Напротив, ако и когато държавата абдикира или се разпадне, обществото също се разпада и на негово място отново се появява естественото състояние на хората. И днес, в 21-и век, далеч не сме застраховани от естественото състояние. В много страни съществува феноменът на разпадащата се държавност - state failure. Това са страни като Сомалия, Чад, ДР Конго, Ирак, Етиопия, Либерия, Пакистан и Афганистан. Такива страни се характеризират именно с това, за което стана вече дума – в тях реално липсва държавна власт, която да може да поеме и да изпълнява своите основни задължения и прерогативи. Държавата обикновено няма монопол върху използването на насилие, което е основна разделителна линия между стабилните и разпадащите се държави. Там, където монополът върху насилието в една страна не се държи от официалната държавна власт, има очевидно тежък социален и политически проблем. Често тези страни са раздирани от непрекъснати граждански войни, населението им е обект на агресия от страна на външни и вътрешни субекти, като вилнеещи банди и фанатизирани племенни и религиозни общности.

Ще кажете, че тези страни са в Африка и Азия – какво значение имат те за нас тук, в Европа? На първо време е добре да се отбележи, че дори една страна с разпадаща се държавност се отразява изключително негативно и дестабилизиращо на целия регион. Пораждат се масови бежански вълни, носещи със себе си грандиозни проблеми за транзитните и приемащите страни. Страните, в които няма работеща държавна власт, са любимото място за цялата организирана трансгранична престъпност, както и за най-различни фракции на световните терористични движения. Липсата на базова сигурност води до непрестанно разрушаване на всичко построено и до огромна психоза в населението. Резултатът е, че хората спират да работят и започват да се занимават сами с престъпност в опит да излязат от дупката, в която са поставени. Справка: сомалийските пирати са в голямата си част съвсем обикновени хора, които обаче вече не се поколебават да нападат кораби на огромно разстояние от бреговете на Сомалия. Адът, в който те живеят, ги принуждава да излязат на неравна битка срещу добре въоръжени и обучени военни, за да заслужат своя билет за изход навън. В един момент, когато агонията продължи прекалено дълго, те вече спират да чувстват необходимостта да излязат навън и за тях остава единствено да продължават да се занимават с престъпност, тъй като това е единственият начин на живот, който познават.

И все пак, освен икономическите вреди, съпътствани от отвличането на няколко кораба, какво значение имат разпадащите се държави за нас? Тежко и горко ни, ако действително ни се наложи да разберем какво е чувството да живеем в подобна държава. В нея правото не съществува или не се спазва - то винаги е на по-силния, независимо дали това е по-богатият, по-издигнатият политически или направо физически по-здравият. По тази причина не може да става и дума за каквото и да било спазване на някакви човешки права или свободи. Не само това, но и всякакво развитие е немислимо. Човек не може да създаде нищо, тъй като е сигурно, че на другия ден то ще бъде откраднато или унищожено. Перспективи за бъдещето няма и по-голямата част от подрастващото поколение става заложник на противоборстващите банди, които го използват като пушечно месо в разчистването на своите сметки, свързани с все така доходоносния трафик на наркотици и хора. Друга част от младите директно се присъединява към терористичните организации, бива индоктринирана във фанатизъм, тренира здраво и след няколко години с пакет динамит на кръста се взривява насред оживен пазарен ден в Багдад, Йерусалим или пък Кьолн.

Какво общо има ACTA с описаните ужас и безизходица? За съжаление, има твърде много общо. Алчността на корпорациите е стигнала до там, че те вече не са задоволят с нормална печалба. Те не се задоволяват дори и с монополната си свръхпечалба. Те вече искат нещо повече – искат политическа власт.

Чрез ACTA корпорациите искат най-вече едно нещо – да обезсилят държавата и дори да я отстранят от основната й роля – на пазител на монопола върху насилието и на медиатор във взаимоотношенията между хората. Естествено, на нейно място искат да дойдат тъкмо те. Милиардите долари, изхарчени през последните 3 години за лобизъм, имат една-единствена цел – да превърнат всички политици в послушници на корпорациите, които да им гласуват специални правомощия, под претекст на благородната кауза да се спре пиратството в интернет, както и да се намалят фалшификатите на лекарства и други продукти.

За пиратството съм писал и преди и моята позиция остава непроменена -торентите не нарушават ничии права, освен ако не се опитват да печелят пари на гърба на измисленото от друг. И тук не става дума за печеленето на пари под формата на рекламките, които в общия случай покриват разходите по хостинга на сайта. Става въпрос за сайтове като Megaupload, които предлагаха специални платени регистрации за по-високи скорости, както и за други, които предоставят съдържание само след заплащане от потребителите. Такива пирати, които спечелиха милиони и си купиха по 5 луксозни суперколи, без да са създали нищо и без да са платили на никого право за ползване на информацията за търговски цели, действително заслужават наказания. Тези наказания обаче могат да се случат и се случват и без споразумения като ACTA.

АСТА е опасно за обикновените хора, които не се стремят да спечелят нищо, именно защото е насочено срещу тях. То криминализира голяма част от „злодеянията“, които досега се наказваха с глоби. То поставя знак за равенство между пирати, които действително са се възползвали неправомерно от дадена информация и са спечелили от нея някакъв дивидент, и хора, които случайно са изтеглили, или дори, случайно са станали свидетели на изтеглянето на файлове по нелегален път.

И най-страшното – АСТА предпоставя виновност на потребителите и пълното право на корпорациите да се разпореждат с тях така, както намерят за добре. АСТА прави интернет доставчиците отговорни за действията на своите клиенти, с което ги кара да ги следят и, понеже това е прекалено скъпо и всички го знаят, de facto да блокират предварително техния достъп до цялото онова съдържание, което потенциално би могло да породи проблем с неспазването на АСТА.

Всичко това означава, че след приемането на АСТА държавата постепенно ще отмре, като нейните функции евентуално ще бъдат възприети от други недържавни субекти. Ако не сме доволни от днешната държава, трябва да имаме предвид, че тези субекти няма да имат дори 1% от представителността, която имат днес и най-корумпираните парламенти в света, понеже ще са съставени изцяло от хората на корпорациите и вече никакви демократични избори няма да играят никаква роля, освен, в най-добрия случай, една чисто символна роля.

Ако държавата отмре, има два варианта: първият е корпорациите да завършат своя план и да установят пълен контрол върху обществото и отделния човек. Властта им ще бъде неограничена, като с времето хората сами ще започнат да се цензурират с цел да не попаднат под техните удари, така както правят в един тоталитарен режим, за да оцелеят физически и психически от тормоза на партията майка. В този вариант бъдещето изглежда подозрително като това, описано в романа на Джордж Оруел „1984″, с тази разлика, че  тоталитаризмът няма да се контролира от някаква политическа партия или идеология, а от мегакорпорациите, които ще установят своя контрол постепенно върху цялото човечество.

Вторият вариант за бъдещето след отмирането на държавата е много по-различен, но изобщо не може да се каже, че е по-добър. В него корпорациите няма да успеят да наложат своето господство върху света, но отслабването на държавите ще отприщи невиждано насилие по цялото земно кълбо и ще породи маса граждански войни там, където условията дълго са назрявали, но ситуацията е била модерирана по подходящ начин от политиците. Пълна анархия ще настъпи навсякъде и до голяма степен хората ще влязат в естественото си състояние на война на всеки срещу всички. Този вариант действително не води до диктатура, но пък води до огромни кръвопролития и тежки конфликти, които ще тлеят десетилетия наред. В по-песимистичен вариант е възможна и тотална деградация на ценностите и знанията, която да има спираловидно негативно развитие и да доведе до нова епоха на тъмните векове, така както вече се е случило след падането на древен Рим. Подобна картина за бъдещето предсказва фантастът Айзък Азимов в своята книга „Фондацията“, макар че тя се отнася за едно много по-далечно бъдеще. Напълно възможно е ACTA да сигнализиракрая на цивилизацията, такава, каквато я познаваме.

Това са крайни варианти, но изобщо не бива да бъдат изключвани като възможности за бъдещето. Историята не върви линейно – има много места, на които тя сякаш се връща назад към една минала ситуация и преминава през нея отново. Съществува нещо, което бих нарекъл цикличност с умерено развитие нагоре.

Споразумението АСТА може да се окаже вододелно за човешката история. От това как ще реагираме и как ще реагира политическият елит на тази провокация в следващите месеци, може да зависи много повече, отколкото си мислим днес. Факт е, че голяма част от клаузите на АСТА остават секретни дори след като документът бъде ратифициран от Народното събрание или Европейския парламент. Ние днес не знаем цялата картинка и е много вероятно да не я научим.

Това, което знаем обаче, е достатъчно възмутително и отвратително, за да стоим и да гледаме безучастно. Не можем и да се надяваме постоянно, че някой друг ще отиде вместо нас да се бори за нашите права. Ние всички ползваме интернет, слушаме музика и гледаме филми. Огромната част от нас ще бъдат поставени под ударите на АСТА в момента, в който то влезе в сила, и то не само заради пиратско съдържание, а и заради многото други възможности, които споразумението дава на корпорациите с цел изнудване на обикновените хора.

Именно защото би следвало да ни пука, трябва да се съберем и да покажем, че ни пука по много категоричен начин. Така както американските избиратели проглушиха ушите на своите представители в Сената с телефонни позвънявания и имейли и в крайна сметка постигнаха, поне временно, спиране на законопроекта SOPA, свързан отново със свободата в интернет, така и ниетрябва да използваме и да поискаме от нашите представители в Народното събрание и ЕП да защитят нашите интереси. В интернет вече има няколко кампании за това, като там са дадени сведения и за служебните имейли на българските евродепутати. Освен това е редно да участваме в многобройните петиции, които призовават ЕП да гласува против АСТА. Тази с най-много подписи до момента се намира тук -https://secure.avaaz.org/en/eu_save_the_internet_spread/?slideshow.

Най-важно обаче е, когато защитаваме свободата си в онлайн пространството, да не подценяваме и да не забравяме ролята на реалността. В София и много други градове в страната са организирани протести срещу това нахално и безпардонно споразумение, което се опитва да ни наложи пълната власт на корпорациите. По-добре да бъдем на протест и да ни е студено, отколкото да си мълчим и впоследствие да се окажем “на топло“.

Целта на този предълъг текст беше да покаже ACTA от малко по-различен ъгъл и да даде представа за истинските цели на споразумението и на хората, които стоят зад него. Не бива да забравяме на какво ни учи историята и не бива да позволяваме тя да се повтаря, поради нашето невежество или слабата ни воля да изиграем една важна роля.

АВТОР: Димитър Вачов – demokratizator  (http://demokratizator.blog.bg/profile.php)

Dear love,

От известно време копнея да ти кажа нещо. Ти си красив, висок, чарът ти се крие в нежните ти устни и очите ти, които почти изцяло се затварят, когато се усмихваш. Ти си уникат и си нетрадиционен.

Но абстрахирайки се от това, се питам – коя съм аз с теб? С теб аз се преоткривам всеки ден, ти ми даваш надеждата, тласъкът от които тъй силно се нуждая. Ти ме караш да се чувствам специална. С теб аз съм себе си, истинска и пълна с недостатъци. А ти си този, който ги приема. Приемайки ги, ми помагаш да положа основите на едно ново творение и ме провокираш към мислене и креативност. ТИ – не този, който да извърви пътя вместо мен ,а някого, с когото да вървя по своята, трънлива на места, пътека.

‘Аз с теб

Ти с мен

Аз със себе си

Ти със себе си

Ние със света’

- Хорхе Букай

Коя съм аз? А аз съм толкова различна. Непредвидима във всеки един момент. За мен казват, че съм отвратителен инат, с пиперлив език и избухлива, било трудно да се разговаря с мен на моменти. Тук, без да се обиждате, вероятно ще се припознае всяка представителка на нежния пол. Не това е важно обаче. Важното е, че не ме е страх да покажа какво знам, какво мога и какво правя. Усещам вътрешно,че има кой да разбере.

Сега е моментът да ти благодаря! Знам колко е важно да изразяваме чувствата си и да използваме двете, толкова маловажни на пръв поглед думи, които творят чудеса – „съжалявам“ и „благодаря“. Благодаря ти, че макар и за малкото време, през което сме били заедно, ти ме обогати толкова много и продължаваш да ‘’нахалстваш’’. Отдаваш ми цялото си внимание и си винаги готов да помогнеш. Отзивчив и внимателен. Ти се свързваш с мен и усещаш какво ме тревожи, дори когато аз не обелвам и дума и когато изръмжавам баналното’’нищо’’ и “всичко е наред”. Типът човек, който не обича караниците и разправиите. Но, любими, спречкванията учат и каляват, когато човек е осъзнат и знае как да си вземе поука. И все пак – нека не прекаляваме. Нека бъдем хора, да подхождаме с човечност, състрадателност и разбиране към близките и не чак до там такива. Намерих те ‘’mon tresor’’ – ти пълен с цели и амбиции и любов към това, което правиш. Открих морална и духовна упора в теб.

Сила, магнетизъм, нежност, топлота, знание, опит, интегрирани в едно тяло, един организъм, една личност. Човек, който е устремен напред и няма да се спре пред малките препятствия по пътя си.

‘’Няма път към щастието – щастието е пътят!’’

И знаеш ли? Аз просто те обичам. Обичам те, защото искам да те приема с всички твои недостатъци и да продължим да сме заедно. Това е ключът. Изглежда прекалено елементарно ли? Но нима това, което привидно е толкова лесно за постигане, не се корени в неразбирателството и трудните взаимоотношения между двойките? Всички трябва да ценим живота, да обръщаме внимание на малките неща, които ни заобикалят и да показваме колко много ценим важните хора за нас. Природата е доста щедра към нас. Всеки има очи, но не всеки вижда.

Апел към повече осъзнатост и любов.

Обичам те!

Последните скандали покрай всенародната „любимка” мис Антония Петрова и нейната тиха и искрена любов към животните ме мотивираха и аз да дам мнението си по темата. Искам да уточня, че не съм от онези „псевдоморалисти” както г-ца Петрова нарича всеки, който й каже, че да свалиш кожата от гърба на животното и да я сложиш на своя не е хуманно. Дори тези хора да не са искрени, те не я лъжат. И ако си мислехте (като мен), че няма накъде повече да се изложи, тя бързо ни опроверга. За да се защити, миската призна, че обича и да яде месо. В природата нищо не се губи, нали?

изт. dcJohn@flickr

Свикнала съм да ми се нахвърлят всеки път, когато кажа, че съм веган, така че няма да започвам да ви проповядвам колко е… правилно или пък да ви агитирам и вие да станете. Всеки сам избира с какво да се храни, как да се облича и най-важното – какво отношение да получава от околните. Явно мис 2009 е направила своя избор и всеобщата ненавист към личността й я зареждат по някакъв начин. Нейна си работа.

Всъщност по-притеснително е, че нашите публични личности са оперирани от най-елементарна хуманност. При бивш президент любител на лова и премиер, на когото все пържоли са му в устата (е, сещате се) и чието единствено еко-послание е да ходим да садим картофи, на една миска ли да се сърдим.

Свикнали сме да живеем 20-50 години назад , но по отношение на месо+кожени облекла сме неандерталци.

Свикнали сме да живеем 20-50 години назад , но по отношение на месо+кожени облекла сме неандерталци. Да. И това не идва от недомислените изказвания на мис Антония Петрова, това се корени във всеки един от нас. Не е тайна, че празниците обикновено са свързани с приготвянето и изяждането на килограми месо от всяко уважавощо себе си българско семейство. Ако избереш постната храна значи си беден. Ако носиш платнена чанта с весели картинки, вместо такава от крокодилска кожа, значи си я изровила от кофата. Има ли смисъл да припомням кой век сме?

Така че, всъщност мис Петрова е една представителна извадка на нашето време, с всичките тежки палта , любими месни ястия и гордостта, че може да си ги позволи.

2012.

България.

Северна Корея е лоша, тоталитарна държава, изостанала. Ако недай си боже попаднете в нея, то със сигурност ще умрете от глад. Това е само една твърде малка част от пропагандата, с която ни заливат уж обективните медии. Именно тази пропагандна и особено нагла медийна машина ме провокира да напиша този текст и да разкрия някои не случайно премълчани истини за Северна Корея.

Първо ще започна с някои познати у нас неща, които обаче в съвременния капиталистически свят са невъзможни. Така например севернокорейците се ползват с напълно безплатно и достъпно здравеопазване и образование.

Второто нещо, на което искам да обърна сериозно внимание е факта, че медиите се опитват всячески да ни убедят, че в Северна Корея властва безграничен и абсурден комунизъм. Това обаче колкото и странно да звучи – НЕ е вярно. През 70-те години Ким Ир Сен, който е основател на Северна Корея започва да се дистанцира както от марксизъм-ленинизма силно налаган на Съветския Съюз и Източния блок, така и от маоизма на Китай. Според него тези системи пораждат желание за „слагачество“ в човека, а СССР и Китай рано или късно ще се отклонят от идеите на комунизма. Поради тази причина Ким разработва нова идеология – чучхе Тя представлява комбинация от традиционни корейски ценности, национализъм, част от идеите на марксизма и няколко концепции, заети от Прусия, и изповядва самодостатъчност и пълна икономическа, политическа, културна и военна независимост.

Армията е в основата на държавата. Военните се грижат за външната и вътрешна сигурност и „социалистическия строеж“ (строителство, ремонт на инфраструктура). Именно за тези дейности севернокорейците не плащат убийствени данъци и севъзможно измислени такси, както е например у нас. Севернокорейските военни помагат на земеделците в обработката на земя при нужда от бързо увеличаване на производството, строят сгради, и подобно на американската национална гвардия, оказват съдействие при природни бедствия. У нас властите не могат да се справят с 30 сантиметра сняг, а какво остава за едно истинско природно бедствие.

Нашите медии няма да ви съобщят нищо за идеите чучхе, защото нали трябва да вярваме, че не може да има безплатно образование, здравеопазване, градски транспорт и административно обслужване. Нали трябва с радост да си даваме парите за такси, данъци, винетки, а в същото време да има кратери по улиците.

Този текст разбира се няма за цел да ни направи поклонници на Северна Корея, а само да покаже премълчаните факти. Нали все пак искаме да има свобода на словото.

Тия празници винаги ме депресират малко. А и телевизията ми влияе.

Онзи ден гледах как Гала облече бъдещата президентша в ярко жълта рекламна престилка, за да покаже какво готви по празниците. Спомних си, че като ученик никога не носех рекламни торбички, въпреки че беше модерно.

После ме налегна носталгията по онзи Костов дето се шегуваше с Елена – „Питай Ники каква жена стои зад един успял мъж?“. А тя разбира се, че знае. Силна. Не. Работлива. Не. Одухотворена. Може би, но най- вероятно изненадана.

Смях. Този мразен, мразен, мразен Иван Костов, който е вегетарианец, а и внуците му също. Представяте ли си го ловец? Когато аз самия станах вегетарианец го попитах защо не ми е казал да го направя по-рано. Човек сам стига до верните отговори. Така е.

Думата ми беше за тази женица в ярко жълтата рекламна престилка. Тя ни преподаде уменията си да сготвим капама. Не е голямо чудо. Навираш три вида месо в гърне, така че да не се загуби нито грам мазнина, дори добави сланина за да стане истинска холестеринова бомба и печеш. Но тази жена, която ще ни управлява следващите пет години, така се въодушеви, все едно правеше патица по пекински. Спомена за децата и внучетата си. Представих си как семейството и топи залъците с мазни пръсти. Жена – ловец, достойна наследничка на настоящия президент.

Преслава е жена на годината. Защо ли го чета този Буковски?

Наскоро нашумелия подпалвач вдигна всички медии на крак. Задължително споменаван всяка вечер в новините. И постоянната теория за пироман.

Не трябва ли да се замислим дали наистина това е пироман или не е някакво изяваяване на недоволство. За всеки случай моето мнение със сигурност не е, че това е един човек. Не ли логично, че този човек или тези хора подкрепят някаква идея. И колкото по широка става тя инцидентите стават все повече и повече. Обхващат все повече големи градове, а нищо чудно скоро и села. Незнам защо всички си мислят, че това може би е дело на хора с нестабилно психическо състояние. В тяхна защита ще кажа, че те не могат да бъдат толкова организирани и не могат да обмислят нещата прекалено добре. Нима в София нито една камера, общинска или на някое заведение, или на някой паркинг не е заснела този човек или тази тъй наречена може би групировка. Пред мен стои въпроса защо не се обърне по-голямо внимание на тези инциденти и ако наистина съм права и това е знак на протест, да се накара този човек да изкаже исканията си и да бъде излушан с помоща на всякакви средства.

Обичам да гледам сериали. От малка съм като залепена пред телевизора и въпреки подигравателните подмятания, не се срамувам да си кажа, че съм израстнала с едни от най-хубавите латиноамерикански, само американски или дори руски поредици. Единствено турската вълна ме пропусна, но може би е било по-скоро от изкуствено придобити предразсъдъци.

Бях много щастлива, когато освен българските кино продукции се възродиха и телевизионните сериали. Не че не можеше да се случи и по-рано, но това е друга тема.

Помните ли, когато започна първият сезон на Биг Брадър? Помните ли как буквално улиците опустяваха докато го излъчваха? А това да ви напомня за еуфорията покрай „Стъклен дом”, когато беше единствения бг сериал в ефира?

"Стъклен Дом" се появи в ефира точно навреме

Не искам да съм скептична, но просто българинът е способен да опорочи всичко, до което се докосне. Факт. След успеха на първото българско риалити започнаха и второ, трето, по две-три, излъчващи се едновременно по различните телевизии. Хората се отегчиха и естествено им омръзна рейтинговата надпревара. Тогава като светъл лъч се появи „Стъклен дом”. Реакцията на конкурентните на БТВ телевизии, обаче си беше очаквано първосигнална. Не че има нещо лошо да гледаме повече сериали, особено, когато са качествено направени, но зрителите преди всичко са консуматори. Както би ни писнало да ядем шоколадови бонбони по цял ден, така и ежедневното пренастройване „ В този сериал как се казваше мутрата? (а такава задължително има)” също леко дразни.

Върхът беше, когато миналата неделя, освен, че бях поставена пред дилемата Джаро или Милото, ми се наложи да превключвам и на Нова отвреме навреме, защото… каква случайност, бяха решили да направят финала на Х фактор именно тогава. Хубавото при риалитата беше, че когато ефирът достигна точката на пренасищане, на някои хора им дойде „гениалната” идея, че само високото качество и малко количество може да ги спаси от тотална гибел и забвение. За сериалите още има време, а и ще бъде жалко нещо хубаво и криещо в себе си толкова потенциал да се провали, само защото продуцентите нямат търпение да си покажат какво могат.

Общуването с хората би могло да бъде сравнено с танците. Както всеки човек е различен и точно със своята непоправимост внася разнообразие при общуването си с другите. Така е и в танците. Всеки от партньорите комуникират по свой начин там, но едно от най-важните предпоставки за успешен танц е да успея да се сработят, да получат скачения съд и да успеят да разбират и усещат другия.

Разбира се както различните индивиди и техните взаимоотношения, така и танците са много на брой и всеки със своя чар и привлекателност. Какво са танците? За мен танците са начин за самоопознаване. Те са начин, по който може да изразиш своята индивидуалност, да изкараш на показ своите черти, и са също така възможност да се отделиш от света, да забравиш за проблемите си и чисто и просто да се отдадеш на удоволствието. С малко късмет защо не и да се натъкнеш на симпатичен младеж, да се почувстваш желана и наистина жена!

Нека поговоря малко и за един конкретен вид – тангото. Моята любов, моята страст. Тангото е танцът на двойката. Това е танцът, който интегрира в себе си и еротика и романтика, като същевременно бълва лекота и много, много чувства. При него специфичното е, че няма хореография, а нещо повече – импровизация на основни стъпки. Задължително е двойката да е в синхрон и да се остави напълно на чувствата, усещайки с всяка стъпка какво иска да каже партньора. По този начин човек може да се преоткрие. Да разбере дали е нежен или обуздан, дали е доминиращия, или напротив – остава да бъде воден от отсрещната страна. Вторият човек, който има изключителна заслуга.

Това е танцът, това са и връзките. “Прегръдка означава подкрепа, не натиск. Приемете грешката като възможност. Ако не му дам пространство, той ще си го вземе. Партньорът ми е там, за да ми покаже какъв съм. Срещата е диалог, не налагане. Диалогът означава да слушаме другия, не да предполагаме. Прегръдката означава да дадем пространство, не да впримчим партньора. Тангото означава диалог, диалог, диалог…’’ – Хорхе Букай.

Нека живеем така, сякаш танцуваме танго!

изт. id-iom @flickr

Той не e много красив, не е и много образован (защото специалността, която е записал или му е била ясна по дефолт и не е имало нужда да се пъне да я учи, или изобщо не е влязъл да учи, защото не е смятал за нужно да си губи 5 години от живота). Поради тази причина той не е и особено квалифициран, но пък се отличава с едно специфично качество – знае всичко.

Той знае точно какво иска и затова не успява да направи нищо. Той е такъв про във всяка една област, че не може да се спре на една определена професия. Затова той е в постоянно търсене на работата, която го заслужава. Но не я открива, тъй като неговите критерии са толкова високи, че нито една фирма не ги покрива. Затова пробва на първо, второ, трето място, но… за кратко. После си тръгва. Обиден. Винаги обиден. Защото никъде не го оценяват. И той спира да търси. Остава си вкъщи.

Тя обикновено е млада и най-често доста красива. Също така е образована (има поне едно, ако не и две висши), начетена е и е интелигентна дотолкова, че знае, че има неща, които не знае. На всичкото отгоре има и доста добре платена работа.

Тя бачка яко и се издига в кариерата. Той си седи в къщи. Но не е домакиня. Той знае какво е „женска работа” и затова не я върши. Пък и знае, че тя като се прибере от работа ще му измие чиниите от обяд, ще избърше трохите от масата и ще пусне една пералня и прахосмукачка. Той няма време за глупости. Той се рови из нета по цял ден. Сваля порно. Чете и пише във форумите за всезнайковци. На нея казва, че цял ден е търсил работа из всички възможни сайтове. И няма. Просто няма.

Затова тя го поглажда по умната главица. Вярва му. Или не. Не знам. Но го води на екскурзия в чужбина, за да разтовари и да не се депресира вкъщи. Тя му плаща сметките и на трите телефона. Купува му парцалки, нова камера, карта за фитнеса. Дава му и пари за бензин. Само понякога се дразни, че даже и за цигари трябва пари да му дава. Да можеше поне това сам да си купи…

Но после й минава. И забравя. Защото го обича. Защото той е нейният любим. Тя знае, че той е много, много, изключително умен, разбира от всичко и знае точно какво иска. Но за съжаление така не му върви на милия с работата. Също така тя знае, че когато той си намери най-сетне онази работа, на която много ще го ценят и супер много ще му плащат, той ще й се реваншира за всичко. Той ще я гледа, той ще плаща за ток, а тя ще си купува дрешки със заплатата и ще ходи на спа когато си поиска. Тя го знае. Тя си вярва. Или поне безкрайно много й се иска да повярва.

Единственото, което тя не знае (защото тя не е като Него и не знае всичко) е, че си го е заслужила точно този мъж. Зад всеки мъж с нула процента късмет и n-та процента гениалност стои една тъпа патка с диплома и кариера зад гърба. Затова се дръжте, тепърва идва новата, постфеминистична категория мъж – жена му!

Синът ми не слуша новините сутрин. Затова пък аз ги слушам: „…Съвременното общество преживява криза…”; „… Съвременния човек е подложен на сериозни изпитания…”; „… Цивилизационния модел се разпада…”; „…Вече нищо не е такова, каквото предполагаме, че трябва да е…”.

И още куп претенциозни дрънканици в смисъл „О, колко сме мъдри, образовани и цивилизовани!”. Всъщност се оказва много лесно да излъжеш себе си, че си гениалното творение на природата, наречено „човек”. А в същия момент изключваш дори беглата идея, че топлата вода е измислена когато (или защото) някоя миниатюрна мармозетка (или нагъл павиан) случайно си топнала дупето в минерален извор. Не, че оттогава започнала да се „цивилизова” и да си топли вода. И изобщо, фактът, че някой ползва топла вода, прави ли го цивилизован или гениално творене на природата? Всичко е измислено и подредено отдавна, а това, което всъщност правим ние, е непрекъснато да преподреждаме, без дори да знаем първоначалната цел на съответната подредба. А отговорът на въпроса „Защо, по дяволите, децата ни се избиват без причина?”, остава загадка.

Някога си, в тъмните времена, в които се учеше Обществознание, ние не узнахме нищо за обществото. Една наплашена учителка заявяваше, че „количествените натрупвания преминават в качествени изменения”, а проклятието на капитала убива човещината, и това беше всичко, което ни е нужно да знаем по въпроса. Свободата ни се изчерпваше с адски реакционната идея да пътуваш „на стоп” до Варна през юли и да носиш твърде тесни дънки. После се оказа, че има неща като „свободна воля” и „право на избор”, за които подозирахме, но нямахме ясна представа. И се втурнахме да ги търсим със силата и убедеността на 20- те си години. В търсенето си срещнахме нищета, глад, страх, право на избор и абсолютна невъзможност да го упражниш, свободна воля да продължиш да съществуваш – или да престанеш да мизерстваш, никакъв капитал и още по- малко човещина…

Все пак стигнахме до там, че светът (или поне европейската му част) ни прие, макар и леко условно. Не, че би му хрумнало безусловно да отвори границите и пазарите си за нас, които доскоро смятахме купуването на „Лада” за подвиг, но поне е факт, че фигурираме на картата на „цивилизования” свят. Въпреки, че в някои стари и уж „цивилизовани” държави не правят разлика между принадлежащите към българския етнос и чергарите, които наричат себе си роми. Измислихме топлата вода, подредихме я като приоритет, потопихме си дупетата… и се оказа, че не е кой- знае каква философия, дори мармозетките са го павили. Е, що ги ручахме ония жабета, тогава? „Жизнен опит – безполезен опит”, беше констатирало извънземното Шчекн-Итрч в една любима книжка на братя Стругацки. Но пък всеки човек ще отговори, че безполезен опит няма… или може би не е така…Защото на опитните зайчета обикновено им се раждат опитни зайчета, а не мармозетки…

Децата ни пораснаха. И започнаха да се избиват без причина. Оказа се, че не е достатъчно да признаем, че имаме вина, без всъщност да сме много наясно в какво е вината. Не е достатъчно и да хвърлим обвинения в лицата на Системата, Държавата, Образованието и Общественото съзнание. Най-малко пък е необходимо признанието, че всъщност нямаме идея за причините. Децата били „индигови”, „кристални”, „асоциални”, „хиперактивни”, „свръхагресивни”… Чистата истина е, че ние не знаехме на какво да ги учим и затова те пораснаха по-ненаучени дори и от нас. Ние самите не употребихме живота си по предназначение, а го пропиляхме в оцеляване. Както всеки родител, и аз съм се питала някога, струва ли си да искам от детето си да бъде добро, да постъпва правилно, да дели доброто от злото, да познава черното и бялото… Защото собствената ми превита гърбина знае много добре, че не си струва. Защото черното, дори да го познаваш, остава винаги черно, дори ъглите му да сивеят, а бялото, дори да ти се струва съвсем бяло, може да съдържа допълнителен цвят, който грейва с цялата си ужасност при определени обстоятелства… и тогава нещата престават да са такива, за каквито ги мислим, а цивилизационният модел се разпада с грозен кикот. Ние станахме големи и съзнателни хора в ненормална среда, в която нямаше и помен от цивилизация и справедливост. Взехме погрешното решение да родим децата си в тази среда с дивашкия оптимизъм, че някой ден „нещата ще се оправят”. За нас тогава „оправянето” се свеждаше до нормална работа за нормални пари, хляб, дом… топла вода.. .След година нещата за някой се оправиха до степен джакузи, а за други остана просто надеждата от дъното на кутията на Пандора. През това време болестите и и нещастията вече отдавна се бяха разлетяли по света, а ние изобщо не си направихме труда да ги забележим – от незнание, че те наистина съществуват и са много по- страшни от липсата на джакузи. Дори от липсата на топла вода са по-страшни, но и днес трудно ги забелязваме.

Казват, че чистото детско съзнание усеща интуитивно несправедливостите и лъжата. Може би затова сърцето ми прескочи два удара, когато наскоро видях онази тълпа озверели деца, която смесваше нацистки, шовинистки и чисто маймунски викове, докато се чудеше срещу какво всъщност протестира по „Витошка”. Твърде много несправедливости и лъжи натрупахме още в самото начало на живота им. Може би, без да искаме, сме ги научили само и единствено на това, на което успяхме да се научим сами, без помощ от Системата, Държавата, Образованието и Общественото съзнание, защото оцеляването на давещия се е лично негово задължение, дълг, отговорност и пр. Цялата истина е, че сме успяли да открием за пореден път Законът на джунглата, който също е измислен твърде отдавна.

Павианите го уважават. А децата им не се избиват…

Първият подкуп, който ми предложиха, беше за разследване, свързано с корупция в държавна фирма. Аз отказах. Малко по-късно главната ми редакторка ме повика и ми каза, че материалът трябва да бъде спрян. Много добре си спомням думите, които тя употреби: „редакционни съображения“. Тогава още не знаех, че ще срещам същия този термин още много пъти. По-късно си говорих с колега по този въпрос и той призна: „Аз пари взимам, защото знам, че ако откажа, ще предложат на шефовете и пак ще трябва да напиша това, за което е платено!“

Снимка: sxc.hu

Винаги съм обичал професията си. Някак си наивно вярвах, че мога да променя света. Или най-малкото – да разровя и да открия пластовете под повърхността. И много се дразнех на хора, което ме поставяха под общ знаменател наравно с останалите и отсичаха презрително: „Вие, журналистите!“

После разбрах, че всъщност журналистика в България няма.

След време ми се случи да работя в медия, купена от Ирена Кръстева. Помня самото начало – как ни наблъскаха по десет души в стая без прозорци и усещането, че всъщност сме животни в клетка. Добре отгледани и охранени образци на порода, специално селектирана за заколение. В същия този вестник преди изборите забраняваха да се споменава името на Бойко Борисов. Ако случайно се наложеше да бъде написана дописка, той фигурираше единствено като „столичния кмет“. В един момент стана премиер и нещата коренно се промениха. Тогава името му присъстваше почти на всяка страница. Дори се стигна до там, че падаха материали, ако случайно към тях има снимка на Бойко Борисов, на която той не изглежда добре. Спомням си, че някъде в този период с мен се свърза представител на международната организация „Репортери без граници“, който беше изумен от проверката си в България: „И в други държави сме се сблъсквали с цензура, но там тя е била наложена от властта. При вас самите журналисти си слагат прегради и се страхуват да пишат истината, цензурират се преди материалът да е стигнал до главния редактор!“

Напоследък много се говори за свободата на словото и за продажните медии. Много мои колеги просто се отказаха. Други попаднаха в жълти издания и се срамуват да се подписват под материалите си.

Истината е, че в България журналистите са бедни и за да оцелеят, „проституират“. Не говоря за онези имена, които сме свикнали да виждаме по първите страници на вестниците и като водещи на предавания. Тези „колеги“ отдавна са направили своя компромис и са предпочели да бъдат купени. Наглостта е понякога въпрос на личен избор. Като главния редактор на едно от последните издания, в които работех. В момент, в който заплатите закъсняваха със седмици, той се изправи пред екипа и заяви: „Говорят, че съм си купил нов джип. Не, не е нов, на старо е и струва 60 хиляди лева. Искате да си получавате парите – добре, но вината за ниския тираж е само ваша!“

Напоследък се чувствам мръсен. Точно като друг главен редактор, който взе пари от една политическа партия, за да бъде написан уличаващ материал, след това отиде при „конкуренцията“ и поиска двойно повече. Важното е да се продаваш.

* Името на автора на статията е псевдоним, заради опасността от уволнение от медията в която работи

Статията е публикувана първо ТУК

Гърция бе на крачка да се окаже в ситуация, която мнозина икономисти и анализатори никога досега не са предполагали, че може да се случи в Европа.

Снимка: sxc.hu

В пика на кризата за страната му, на гребена на вълната на социалното недоволство и в задънената улица на собственото си политическо безсилие, премиерът Папандреу хвърли бомбата – решение за провеждане на референдум за европейската помощ за Гърция.

Логично, този ход вбеси световната икономическа общност. Европа се изправи на нокти, защото не виждаше рационалните мотиви зад подобно решение. Няма да бъде пресилено, ако се каже, че подкрепената идея за референдум щеше да бъде не просто глупост и наглост – тя щеше да представлява икономическо и политическо самоубийство на Гърция в контекста на европейската й перспектива.

Папандреу веднага беше привикан на срещата на Г-20 да дава обяснения за безумието си. Европа, уморена да налива пари в бездънната каца Гърция, реши да предприеме безпрецедентен ход. Европартньорите на Папандреу го предупредиха, че един референдум за помощта всъщност би бил и референдум за оставането на Гърция в еврозоната. И изведнъж картината коренно се промени.

Европа не може да се пребори именно с тази гръцка философия – „имам право“.

Както никога досега, започнаха да се разработват реалистични сценарии и планове за евентуалното излизане на една страна-членка от еврозоната. Нещо повече! ЕК съобщи, че според европейския договор страна не може да излезе от еврозоната без да излезе и от ЕС. Това беше безпрецедентна опасност за Гърция.

В крайна сметка гръцкият политически елит си даде сметка колко висок е залогът и оказа необходимия натиск, за да оттегли Папандреу решението си за референдум, а и в крайна сметка – да сдаде властта. До известна степен успокоително е, че според ново изследване, по-голямата част от гръцкия народ не е подкрепяла референдума. Което, имайки предвид натюрела на гърците и безотговорното им отношение към труда и социалната система, политическата активност и националната гордост, си и изненада.

Сега в Гърция се съставя ново коалиционно правителство. Европа обаче вече има обеца на ухото с гръцката непредвидимост и ирационалност, и затова просто една честна дума не стига. От Брюксел искат гръцките партии писмено да се ангажират със спазването на условията за получаване на траншовете от европейската помощ. Неизбежно налагането на нужните ограничения и реформи в Гърция ще мине през чужд контрол, спуснат отгоре. Първо, подобно положение, чисто исторически, не се случва за пръв път в Гърция, и второ, друг начин просто няма.

Южните ни съседи доказаха и продължават да доказват, че им е трудно да бъдат дисциплинирани. Свикнали държавата да е майка-хранилница, те приемат разпасаната социална политика на страната не като временно облагодетелстване (да не говорим за грешка), а като изначално и непоклатимо право.

Европа не може да се пребори именно с тази гръцка философия – „имам право“. Вижда се обаче, че в Брюксел започват да губят търпение, защото милионите европейци все по-отчетливо заявяват, че не са съгласни да плащат за „правата“ на други, които пък от своя страна удобно пренебрегват факта, че имат и задължения.

Гърците не успяха да сглупят този път. Заплахите ги отрезвиха. Не се ли вземат в ръце обаче, на Европа ще ú писне само да заплашва.

Още от времената на приказките интересът към живота на царските особи заема централно място в представите за романтика и красота на обикновения човек. Дори днес една царска сватба се превръща в световно събитие номер едно, наблюдавано и обсъждано от целия свят. И докато сега, с помощта на технологията всяка девойка би могла да помечтае да стане принцеса, а всеки младеж да се пита как ли би изглеждал, пременен в бляскава униформа, гледайки церемонията в реално време на хиляди километри от събитието, едно време това не е било така.

В далечната 1930-та, един млад принц след няколкогодишно търсене, най-сетне открива своята принцеса. Това е българският Цар Борис III. Неговата избраница е една от дъщерите на италианския крал Виктор Емануил III принцеса Джована Савойска – или просто Йоанна, както ще я наричат бъдещите и поданици. Изборът на принцеса се оказва труден дори в онези времена, когато все още е имало достатъчно принцеси, макар повечето да са били обещани на друг.

Папата е категоричен, че венчавката трябва да е по римокатолическия ритуал, иначе няма да се състои.

След близо двегодишни тайни преговори, „самотния цар”, както са го наричали у дома след няколкото отказа, получени от различни царствени кандидат-сватове, се сдобива с желаната благословия. Но принцесата е католичка, а принцът – източноправославен. Папата е категоричен, че венчавката трябва да е по римокатолическия ритуал, иначе няма да се състои. Ето защо, на 25 октомври 1930 г. цар Борис, облечен в генералска униформа и декориран с най-високите отличия на страната си, далеч от дома си стоически чакал своята булка, макар да бил почти мокър от октомврийския дъжд. Сватбата се състои в италианското градче Асизи, недалеч от Пиза в старинната църква на името Свети Франциск, които бил любимец на Джована.

Из разкаляните улици на градеца на този ден оставят следите си мнозина светски и короновани особи – Бенито Мусолини, крал Виктор Емануил и кралица Елена, София Гръцка, Принц Павел от Гърция, Пармските принцеси Изабела и Мадлен, абдикиралият цар и баща на младоженеца Фердинанд и още много други. Папското условие всъщност дава възможност на Фердинанд да присъства на церемонията, тъй като е няма право да стъпва на българска земя. В свитата на Цар Борис са министър-председателят Андрей Ляпчев, брат му Княз Кирил, сестра му Евдокия, хофмаршалът и детски наставник на Царя Куртоклиев, адютантите Първан Драганов и Коста Марков, придворната дама Елена Петрова-Чомакова и други. Но какво е една царска сватба ако не я видял народа?

Тъкмо на следващия ден, младоженците пристигат в България. Тук се провежда втора церемония, специално подготвена с канон на Светия Синод. Истината е, че втора сватба практически не се състои, защото ритуалът, извършен в катедралния храм „Александър Невски” всъщност е своеобразно „признаване” на католическия брак. Но това са подробности, които нямат значение за ликуващите по улиците на украсената столица – имат булка в бяла рокля и младоженец в царска униформа, какво повече? И както се казва в приказките – „три дена пили и се веселили..”

Царската двойка младоженци на излизане от базиликата “Свети Франциск” след венчавката.

Фердинанд и италианската кралица Елена - майка на Йоанна, Крал Виктор Емануил III и София Гръцка, Принц Кирил и Херцогинята на Парма

Бенито Мусолини и Изабела Пармска

Кралица Елена, Фердинанд и Крал Викто Емануил III на прозореца на кметството в Асизи

Цар Борис III и Царица Йоанна преди церемонията в “Александър Невски”

Триумфалната арка на Лъвов мост за посрещането на младоженците

Снимки: Архив на царското семейство, колекция Иван Бърнев – Буби

Още снимки от сватбата можете да видите ТУК.