Диплома? Защо не….
Признавам, не съм била примерна студентка. Изпаднах в капана на две ликвидационни сесии, на някои изпити разчитах на запомнено в лекции+прочетено по път+природният си интелект (който бих определила като „рус“), а понякога се явявах и предварително отпразнувала щастливото събитие. С вид на Годзила, приключенски дЪх, тъмни очила и хиляди академични гноми, копаещи в мозъка. Имах и светлите си моменти, разбира се.
Диплома? Защо не...
Отсреща не беше по-различно. Съществуваха преподаватели, които лично класифицирам като страшни пичове и такива, приличащи на нелепи колажи. Далеч съм от идеята да нищим образованието. Схема на „обърнатата фуния“ (трудно се влиза, а веднъж прекрачил Светата Аула разпасваш колана – като трябва да е обратното), спонсорирани студентки с по 20 кубика силикон, спор между поколенията, амортизирана система, Internet, икономическа криза, глад, студ, въшки. Бла бла, бла бла. Ясно, зле е. И от двете страни.
Да пропуснем подробности от четирите години нАучни радости и неволи и да минем директно към щастливия край. Или поне аз си мислех, че ще е такъв след дипломирането….
Ноември, 2009 година: Юлия завършва. Без особени почести, но с топлина в стомаха, която се разлива по всички молекули и нашепва: „Сега, мила моя, няма да се налага да отговаряш на роднински и приятелски атаки, защото успя. Завърши проклетия бакалавър„.
Предупредиха ме, че хубавите неща в живота отнемат време, затова психически се бях подготвила удостоверение на вътрешното медено чувство, да видя най-рано след 6 месеца. Добрее. Успоредно с това, преглъщам нови снимки за паспорт, на които приличам на опосум с ПМС, записванията ми в 5-6 дебели тефтера тип бакалски и режещото питане „В тия университети за PC чували ли са?“.
И се започна голямото чакане.
Първо бяха някакви космически стикери, за да сме сигурни, че дипломата ми не е фалшифицирана. Ха-ха. Звучи ми като да подправяш старите еднолевки с Шипка, но хората всякакви странни хобита имат, така че…..После се родиха тревожните надежди, че никой не ми е загубил данните, фото-то, картона, не се е оттеглил преподавател, забравил да впише оценка, няма летални изходи за други административни единици, факултетът ти си е на същото място и въобще, че още съм в Матрицата, Нео! Не искам синьо и червено хапче, искам в системата, поне докато не си взема тапийката!
След няколко любовни телефонни хриптежа с колежки и секретарки, плъзна мълвата, че видите ли, МОЯТА ДИПЛОМА е готова. Ура! УРА! УРА! И тук вече започва истинското приключение, за което и Индиана Джоунс не би бил подготвен.
Ректоратът! Мястото за срещи, подслонът на „Яйцето“ и стена за катерене, една от любимите ми сгради в София и най-заплетеният ребус.
Първа спирка: Ректоратът! Мястото за срещи, подслонът на „Яйцето“ и стена за катерене, една от любимите ми сгради в София и най-заплетеният ребус. Аз обаче съм смела. Влизам вътре с победоносна крачка, тихи рефрени „Мойта малка дъщеря, ша лалалала“ и верую, че не повече от 30 минути ме делят от първата в околията бира. Охооохохохох, блажени са наивните.
Имам проблем с навигацията. Пуснеш ли ме в гора, ще издрапам. Но зацапаш ли съзнанието с указания „север-изток-юг“ и сложиш едно „крило“, „етаж“ за разкош, пиши ме умряла. Въпреки това търпеливо изслушвам първата си жертва по ориентиране и смело се впускам из коридора.
Врата първа: Добър ден – *Мрачен поглед* – Извинявайте, че Ви прекъсвам – *Отлепяне от пасианса* – Знам, че пише „Отдел студенти“ и може би изобщо не съм за тук, но поне ако може да ме насочите… – „За какво?“ – „Ами, разбирате ли, завърших 2009 във ФЖМК, други състудентки са си взели дипломата от тук и…“ – „Не сте били МИО, значи?“ – „Не, съжалявам.“ – „Нито филология?“ – „Не, върви ми с езиците (бая на телешки в масло, изкихвам на ум), но не.“ – „Че ние КАК да Ви помогнем?“
Баси, баси. Защо не влязох МИО като ми казваха???? Господи, така съжалявам! Врата втора: „Добър ден, извинете, че Ви безпокоя..“ – „Каква сте?“ – Иде ми да кажа шизофреничка, на ръба на пристъп, ако поне малко не изясним ситуацията. Не би. – „Учила съм в СУ??? (добра следа!!!!) И много ми се ще да си взема дипломата“ – „Не сте при нас“
Колко съм изненадана! Врата 3, 4, 5, 6 няма смисъл да описвам. Най-сетне някой ме открехва, че имало ЦЯЛО бюро Информация. Не половина, четвърт, осма, цело целеничко. Ура! УРА! УРА! Чакам 34 прекрасни минути, за да разбера, че и за там не съм. Шанс. Прекосявам малкия вътрешен двор, дръпвам половин фас с надеждата, че мога да си го изпратя като дартс стреличка директно в белия дроб и отново влизам в Онази постройка.
Този път, за да попадна на охрана. Знаете лафа, ако ви трябват наркотици и проститутки, питаш първия таксиметров. Ако трябва да се справяш с институции, охраната са твоите хора. Моят ангел се оказва любезен, дори прекалено. Бидейки гальовна като Whiskas коте попринцип, имам ужасен фетиш. По скоро антифетиш. Мразя да ме докосват непознати хора. Нейсе. Човекът със синя жилетка залепва ръката си върху дясното ми рамо, съучастнически хрипти на 5 см от ухото и ме прави пряк свидетел на всичките си пломби. За финал се докопвам до знанието, че трябва да питам някой отговорник. Реве ми се, честно.
Ето го! Отговорникът! The man, the King, The Lizard, той баща, той майка.
„Ти си смела, небойка девойка!“ – извивам на едно кахърно родопско в главата си и продължавам да подбивам копита из коридорите.
Ето го! Отговорникът! The man, the King, The Lizard, той баща, той майка. Поне така решавам, съдейки от нализаната му главица, свойски поздрави с професори и сакото с емблема на Университета.
Този път диалогът е безболезнен, лишен поне от възрастова разлика и дискриминация. „Здрасти, пич, отчаяна съм. Кажи от къде да си взема дипломата, моля!“ Май нарушавам важното му статукво с тези хулигански обръщения, но все пак почти ме завежда до правилната врата. Райската порта!
„Добър ден“ – „Здравейте“. Подкукоросана от обратната връзка разказвам драмата в резюме. „Разбира се, само че имаше едни дипломи в промоция и може вашата да е във ВАШИЯ СИ ФАКУЛТЕТ!“
Не обичам промоции, презирам големите вериги, но това вече ми идва в повече.Преглеждаме картони, еми, няма ме. Вместо да споделя какво точно мисля за цялата им скапана система, решавам че агресията е лош съветник. А и жената беше мила. „Благодаря, отивам в Моя си Факултет да потърся или да се самозапаля ритуално в Ботаническата градина. Бяхте много услужлива, всичко добро!“
Юлия, дишай, дишай, дишай, по методът Камаз, както сме говорили. Огрявам с не до там ведрото си присъствие сградата на ФЖМК. Естествено, из цялото търчане, ориентиране и жизнерадостни диалози, изтървала съм работното време. От 10 до 15 часа, с един час обедна. Аз пък, да се таковам в главата, цъфвам точно в 15.10. Безуспешно.
Любимият ми чака да се прибера и да спи до учена жена. Обяснявам му още по телефона да задържи шампанското, искрите и бурните аплаузи. До следващия ден.
Март, 2011 година.
Юлия чака в Нейния си Факултет, пред точната врата. След мижавите 79 минути влиза.
„Добър ден“ – „Добър ден“ – „Извинете, че ви безспокоя, но съм завършила тук 2009 и не мога да разбера от къде мога да взема удостоверение за това“ (под форма на диплома, защото за хартиеното се плащат 50 лв) – „Кажете си факултетния номер“ – Слава на всички божества, това поне ми е познато – Еди-колко-си, три имена, дипломен ръководител, тема, готова съм и размера на сутиена да си дам.
Крачка напред. Има ме още в архивите, Нео! Само дето се оказва, че не съм си сверила оценките, данните и сие. Но това е поправимо. Излизам, поглеждам всичко ли е Ф’ред и Барни, чакам още 20 минути за да изпищя „Да!“, това съм аз и моят успех и след 3-4 седмици мога да си взема дипломата от Ректората…..Поне ми казаха точната стая.
в 10:09
вече не помня моята как я взех и откъде, ама знам, че я чаках половин година – все едно я изписваха монаси със сребърни букви тая ш*бана диплома. но ти май си имала щастието да бъдеш при нова секретарка, защото Ичева едно време ни ядеше душиците с лъжица :)
в 10:36
Хахахахах. След като Ичева ме заобича след 3 курс и всичките батаци, надявах се още да е тя. Но и смяната й забави нещата:) Новата е готина:) За монасите – и ние имахме подобни съмнения
в 10:45
Ичева между другото омекна, когато аз бях някъде 2-3 курс. Остаря ли или беше заради една кампания на студентите от ПР за по-добра комуникация, не знам. Ама имаш късмет, че не си я виждала в онзи й период, когато яхаше метлата за най-малкото нещо :) Караше ни се като на деца от яслата :)
в 11:45
Хаххааа…мнооого свежо!Бях забравила тези перипетии – явно съм по-възрастна.Завърших през 2001г.,взех си дипломата през 2002г. и от тогава нищо не се е променило явно…И Университета ми е друг – ТУ-Варна При нас нямаше Ичева,но Харизанова не беше по-различна…Явно изискванията за секретарка на факултет са строго определени,засягат доста личностни качества и не назначават на тази позиция без да притежаваш всяко едно от тях!
Иначе какво да ви кажа,по същия труден начин си взех аз дипломата след повече от половин година,но се оказа,че са ми загубили дипломата за средно образование.Казаха ми,че няма начин да са я загубили,че явно си е у мен,но аз съм сигурна,че беше задължително условия да я предам във факултета,заедно с останалите документи,за да се запиша в 1-ви курс!Както и да е – на кого му пука,че съм завършила през 1996г. МГ,какво значение има,че съм имала някакви си интереси и успехи с математиката…Нали вече съм горд вишист!Може и без средно!(Не ми се занимаваше повече с Харизанова…Страх ме беше!)
в 15:06
Като знам, че скоро ми предстои дипломиране, направо ми настръхват косите от написаното. Само за това си мечтая – да си взема дипломата и се отдалеча от системата. Пълен ужас.