Човек е човек, когато е на четири колела
Някакси съм 100% сигурен, че маймуната е станала човек, не защото е почнала да работи (моля ви се, то ние станахме на маймуни от работа, та работата да ни е направила човеци, нейсе), а когато е подкарала нещо.
Гарантирам, че първият маймунек, който се е подхлъзнал на някой клон, изпружвайки се върху случайна кора и това е станало сал, сърф, кола с два клона отдолу, е започнал да мисли: “мамка му, колко е яко да се возя и да карам”. Това е отправната точка, няма как. Основополагащото човешко качество, абсолюбмон.
Моля ви се, накарайте някой заклет шофьор да ходи пеша или недай си боже (анатема!) да се качи на рейс, трамвай, рикша? Ще ви погледне презрително и ще ви прегази през десния бедър с непоклатимо презрение.
Ами да, карането развива мозъка, най-малко като теглиш майната на няколко катаджии, две три “патки” дето “кой ти е дал книжка, ма оФцо”, задръстването, общината (кметицата и нейната майка тоже), магистралите (или тия дето ги няма) и така главата ти се прояснява чудно.
Та, щом е така, реших и аз да стана човек! Ерго, да взема книжка. Аман, па стига съм тепал пеш. Тия софийски неравности ми причиниха сколиоза, артрит, запек и вече като се кача на нещо четириколесно от радост паля свещ на де що светия има, благодарен, че не си влача бедните краци по опустелите тротоари (нали където има тротоари, че у София са кът).
Лятото пък, ще се стопя бе! Ще се стопя и ще си остана като една зъбава ваденка на ъгъла на “Солунска” и “Цар Асен”. С тази пот дето се лее, солник ще запълня.
Еми, мъка е! Зимата си изпотрошавам краката, т’ва глезен, трети кътник горе дясно окторация, далак, осем ребра, вече за нищо ги нямам. Сополите ми замръзнаха, ей. Лятото пък, ще се стопя бе! Ще се стопя и ще си остана като една зъбава ваденка на ъгъла на “Солунска” и “Цар Асен”. С тази пот дето се лее, солник ще запълня. И така:
Шофьорски курсове. Брат ми ми намери негов познат инструктор. Много приятен младеж, ще карам една гиздава Хонда. Червена, супер.
Първият път инструктора вика: Карал ли си? – Еми…не точно. - Добре, дай да ти обясня за колата. – Ама аз искам да карам! – Чакай де, едно по едно. Тука са фарове, багажник, колан (се слага винаги преди да запалиш! После фаровете) тарататата всичко. – Кога ще карам (гледам като нервно ангелче)? – Чакай сега! Предавките! – Да, има лост и го блъскам, знам ВСИЧКО, искам да карам! – Чакай! Значи на първа се тръгва (е, няма да тръгна на пета, нали). Тя е най-мощната предавка…- Не е вярно, пета е! – Пета е баба ти.
И така в тоя дух, много опознавателно.
Та, потеглих аз, всичко точно. Уви, точно след три учебни часа каране в работата решиха да ме убият. Нали, не буквално. Започнаха се едни годишни планове, па бюджети, па цифри, па пресмятания (който е измислил цифрите и думата бюджет, да му изсъхнат…нали се сещате). И така три месеца. После стана зима, после пък пролет, после пък нямах време после пак зима. И така 1 година и нещо. Ама реших пак да пробвам.
Викам си такова чудо курсове година и нещо – няма. Имало.
Тоя път карам аз пролетно-лятно и няма грижи. Общо взето де….първите стъпки не са много приятни, ей на:
- Сашко, полека тоя съединител го пускай, де. Т’ва леко се отпуска, не е каруца, лекичко, ще загаснеш.
- Да, да, добре, леко (Сашко, друг път, сецам кат’ мамут).
- Сашко, леко отделяй, КАЗАХ, ще се забиеш в отсрещната кола, лекичко…
- Да, де, забравих..
- Сашко, не си гледай в лоста, като сменяш скоростите…
- Не гледам! Ама не мога да го нацеля иначе, де!
- Сашко стига с тая газ..
- Аз само малко…
- Сашко, ше ти вържа десния крак за волана! СТИГА С ТАЯ ГАЗ!
- Намали, върни на втора!
- Кое?
- Втора, не – СПРИ, ама човек минава, деее!
- Аз исках да спася гълъба…
- Човекът ли е по-важен или гълъба?
- Еми, ако питаш тия от организациите за защита на животните…
- Сашко!
Сега, за ваше успокоение, всичко е наред. На пътя няма да бъде пуснат някакъв олигофрен (аз), който да гази хора (и друга фауна) и да прави ламарини на сол. Да е ясно!
И въпреки, че нещата вървят бавно и славно, се очаква скоро да съм напълно очевечен и благоговейно и отговорно да се нося на четири колела. Ей на това му викам еволюция!
в 8:15
„Гарантирам, че първият маймунек, който се е подхлъзнал на някой клон, изпружвайки се върху случайна кора и това е станало сал, сърф, кола с два клона отдолу, е започнал да мисли: “мамка му, колко е яко да се возя и да карам”.“ Хахахахахахахахахаха разказът е страхотен :-D
в 10:26
Мили спомени от моите шофьорски курсове, които, слава Богу, минаха доста гладко…
„Гледам като нервно ангелче“ – ахахахахаха!
в 22:13
Хммммм Като се замисля, аз не съм шофьор, а просто „багаж“. Това означава ли, че на стъпалото на развитието/еволюцията съм някъде преди/по-долу от „маймунека“!!!???
в 0:19
a, не, как ти си на ниво „наблюдаващ висшия еволюционен момент“ отблизо:)) което си е много важно навигаторско качество:)