Баща
- Искам желирана торта! Пък! – тропва с юмруче Джини а двете й опашки – с панделки, естествено, като от времето на майка му – се полюшнаха с онази детска категоричност.
- Ти може и да искаш, ама не може! По цял ден само ядеш! – крещи баща й, размахвайки пухкавата си ръчичка, за да подсили думите си. – Не можеш ли да си измислиш какво друго да правиш? Да те заведа на кино? Да идем ли до люлките? Или…да, не искаш ли да ти взема кукла? Виж куклите ти какви са слаби, стройни!
- Аз не искам да съм стройна, искам да ям! – вече вика момиченцето и лицето му почервенява. Хората около нея и баща й се споглеждат неловко, но се правят, че нищо не се случва точно зад едната опашка на McDonald’s. – Искам един Big Tasty в меню! Ама не детско, а голямо си, като за нормални хора!
- Възрастните не са нормални хора, миличка! Т.е. не сме нормални… искам да кажа, нормални сме, ама ядем прекалено много…
- Тогава искам и аз да я прекалено много, за да порасна по бързо!
Бащата се наведе по-близо към нея.
- Това ли е? Искаш да пораснеш? Да си голяма? Като мен?
Тя най-накрая измрънка:
- Не, не като теб. Като мама.
Майка й е починала преди половин година. Майка й е била по-висока от баща й. Баща й е бил комплексиран през целия си брачен живот. Т.е. 7 години. Джини е на 5.
- Ще станеш голяма, има време! – усмихна се бащата.
- Няма време! Ами ако и аз отида на небето, като мама?
Той я хвана за малката ръка и я дръпна леко настрани. Заговори й по-тихо и убедително.
- Не, няма да отидеш. Поне не сега. Ето, аз ще те пазя.
- А защо не си пазил и мама?
- Ами,…пазих я. Но ангелите, те я харесаха много и поискаха да отиде на небето с тях. И сега, като в приказките, мама е на небето, нали разбираш? Облечена е в бяло, има си криле.
- А аз защо си нямам криле?
- Защото си жива, миличка. Знаеш ли какво, хайде все пак да си вземем по един сандвич и…
- Искам криле, не искам сандвич! Искам да съм ангел!
- Ти си ангел, Джини! Ти си моето ангелче!
- Да, ама нямам криле! Искам като мама!
Бащата замълча и за пореден път се огледа. Никой вече не забелязваше, че двамата са там. Не ги виждаха. Преструваха ли се, че ги няма?
- Мама не се ли губи в облаците, тати?
- Неее, миличка! Мама е много добре там горе. Не се губи в облаците и й е хубаво, защото… защото те са от захарен памук!
- Ихааа! Захарен памук! Искам и аз захарен памук! Или… сандвич! Или… желирана торта! Тати, нали ще ми вземеш торта?
Бащата въздъхна и погледна към касите. Беше се изпотил от усилието да стои наведен до Джини. Обърса потта от челото си с опакото на дланта си, подпря се и направи усилие да се изправи, големият му корем потрепна точно като онази мечтана желирана торта. Успя. Малката го гледаше въпросително. Той въздъхна отново. Лявата му ръка, нетолкова потната, бръкна с усилие в предния джоб на панталона му – нямаше по-голям размер от този в магазина, а и той не искаше да изглежда по-дебел, отколкото е – и извади мъничко дистанционно управление. Като по филмите малкият пластмасов предмет имаше само два бутона: ON и OFF. Насочи го към касиерите и ги изключи. Всички замръзнаха на място. Персоналът, клиентите, всички без Джини и него. До тях се оказа като в стоп кадър някаква монахиня – да, монахиня в McDonald’s – която тъкмо се запътваше към касите.
- Тати, дали тя може да говори с Бог?
Да, и тя беше забелязала монахинята.
- Ами, да, миличка, сигурно може.
Усети се, че не е трябвало да казва „сигурно“, не звучеше много убедително. На курсовете по бащинство им казваха, че трябва да защитават конкретна позиция пред децата. В случая трябваше да отстоява идеите си на агностик, но без да изисква от дъщеря си и тя да бъде такава. Но не го направи.
- Да, говори – поправи се. – Защо?
- Ами, чудя се дали би могла да говори и с мама…
Трябваше сега отново да се наведе, да се доближи до малкото същество, да я погали по рошавата главица и…
- Искам и аз да стана монахиня – каза Джини замислено, а малките й полунацупени устенца произнасяха всяка дума внимателно и като присъда.
- Монахиня ли?
- Монахиня.
- Защо точно монахиня, миличка?
- Е, не искам като порасна, някое момче да ми разбие сърцето.
Сега вече наистина се налагаше и той отново клекна до нея.
- Не се бой, малката ми. Аз винаги ще пазя сърцето ти.
- Обещаваш ли?
- Обещавам. Ето, виж.
Всички освен тях не помръдваха, естествено. Той извади от преметнатата през рамото си чанта кутия за храна – като тези, които разнасят по частните училища – отвори я и показа на Джини съдържанието. Бяха две сърца, човешки. Туптящи. Едно до друго. Бяха с общ ритъм, с общ пулс. Като едно.
- Ти и мама винаги ще сте до мен.
в 9:56
Ама моля Ви се, пийте си редовно хапчетата! Всеки пропуснат прием води до подобни безсмислици!
в 11:17
На мен пък разказът ми хареса много. :-)
в 15:52
Моля ви, да приемем, че не съм особено интелигентна, обяснете ми смисълът на този разказ :)
в 21:18
С последния коментар се върнах в 7-и клас, когато правехме „анализ на творчеството на…“ от типа на „Авторът иска да каже, че…“
Ако прочетете нещо и не почувствате нищо, минете на друго, което ще предизвика емоции. Литература има за всякакви вкусове, но моля ви, не опорочавайте разказ/стих/картина/снимка с разсъждения, присъщи за едно морално остаряло образование.
Разказът е много хубав. :-)
в 1:57
а аз не разбирам защо щом нещо в нета не ти допада трябва да губиш време да го храниш, вместо да преминеш към страниците за спорт, мода и/или клюки
в 11:09
Към всички онези Хора, които не- или разбират написаното:
- не всички хора имат еднакви възприятия за интересно и безинтересно, както не всички има равни възприятия за добро и зло, красиво и грозно, правилно и грешно.
– хората сме различни и това е чудесно! Нека не се опитваме да се унифицираме, а да се постараем да се уважаваме и да приемаме различията по между си разумно и с усмивка.
– в този ред на мисли, това, че разказа не ви харесва не означава, че трябва да се изразявате просташки като „Авторът не си е взел хапчетата“, защото явно, че просто не сте го разбрали, в което пък и няма нищо лошо.
– както е казано отдавна- РАЗНИ ХОРА, РАЗНИ ИДЕАЛИ – кои сте вие, че да квалифицирате и да раздавате диагнози?!
-и впречем, не ми допадна самия разказ, но … да кажем, че го дочетох с интерес.