Е незаконно

Талик изпълзя от дрешника, като сянка. Лицето му беше сивкаво, ръцете му трепереха. Веднага седна, защото краката му не го държаха. Този странен старец просто не искаше да умира. Бореше се със закона с всички сили.

Разумът му явно беше умрял преди него.

Полицаите току що си бяха тръгнали от дома ми.

Предложих на Талик чаша вода. Той я пое с треперещи ръце. Пийна няколко глътки и след секунди повърна. Нервите си играеха с тялото му.

Не исках да му помагам, но му го дължах – беше приятел на дядо ми. Колкото и да ме беше страх, трябваше да го преглътна, Талик беше спасил дядо ми през войната. Беше го мъкнал 20 километра на гръб до военнополевата болница.

***

Трябваше да го оставя за няколко часа сам. Бях си взел един ден отпуск, за да отида до социалното министерство. Щях да прекарам следващите часове в обикаляне от гише на гише. Исках да получа разрешение отново да опитаме със съпругата ми да имаме дете.

Автор: SPIDER69

Първият път не се получи и исках да пробваме пак.

За това ми трябваше разрешителното от министерството. А чиновниците просто щяха да ми скъсат нервите.

Първият път, преди девет месеца, нищо не стана. Не можахме да разберем защо. Уж всичко си беше наред. Изследваха ни. И двамата. Всичко ни беше нормално.

Просто не се е получило.

Изчакахме законовия срок от девет месеца. След като първият път не се беше получило, вторият опит, пък и всеки следващ, щеше да става само със специално разрешително.

Мерките срещу раждаемостта се затягаха все повече и повече с всяка изминала година. И въобще мерките срещу пренаселеността.

Старци като Талик само усложняваха нещата, като не искаха да умрат на определената им дата.

Правителството преди месец намали възрастта за разрешен живот.

Свалиха я на 60 години.

Но Талик беше от много по-старо поколение. Той беше в заварено положение. Ние всички бяхме в заварено положение. Промените важаха за онези – току що родените, и тези, които тепърва щяха да се раждат. Техният живот щеше да е по-кратък.

Животът на Талик беше определен да бъде 64 години и 11 месеца. Това беше записано в акта му за раждане.

Хората от моето поколение пък имаха разрешение да живеят до 62 години и 11 месеца. Това пишеше в моя акт за раждане. И в моя, и в този на жена ми.

Такава е практиката – когато новороденото се запише в архива на болницата, където се е родило, данните автоматично се изпращат до социалното министерство. Там се отваря специален файл за бебето. И се записва датата на раждането и датата на смъртта.

Поколението на Талик като че ли беше най-опако. Те най-много се противопоставяха на правилата. Преди били измислили схема за фалшифициране на лични документи и лични файлове в министерството. Станало благодарение на вътрешен човек – от самото министерство. Някой си Джобс от „софтуерна поддръжка”. Той бърникал из базите данни на министерството и променял данните на старците, за да им осигури още живот, като промени датата на смъртта им.

Естествено, го хванали. Схемата била разкрита.

След това в паниката си, вкопчени в живота, някои решили да се крият. Тоест бременните да се крият. По време на бременността си, за да не ги засекат. И когато терминът им дойдел, раждали тайно у дома си, вместо в болница. По този начин децата нямало да се записват в регистри и да им определят дата на смъртта.

Старото поколение е странно.

Слушах в едно от забранените радиопредавания, че правителството някога разрешило наркотиците, за да увеличи смъртността. Дори ги рекламирало специално пред учениците и младите.

После и тази престъпна практика била хваната от властите. И затова човек без документи е незабавно екзекутиран.

Правителството трябва да се бори с популацията.

Затова сега горите около големите градове са пълни с подивели полу-хора полу-зверове. Хора без документи, родени тайно. Избягали или изхвърлени от родителите си в горите, за да не ги екзекутират. Полицията редовно прави акции за прочистването им. Появяват се от време на време слухове, че всъщност не ги убивали, а ги ловели. А после ги използвали за безплатни работници. Да копаят тунели за метрото. Не ги хранели, а ги износвали до смърт. По прости изчисления това означава, че след залавянето, диваците могат да оцелеят от няколко дни до две седмици. Зависи в какво физическо състояние са.

Имаше дори един почти доказан такъв случай. Почти. Медиите полудяха тогава. И разни студенти наизлязоха на протести. Според тях това било модерно робство. Много по-хуманно, според тях, било да умъртвяват горките нещастници, отколкото да ги убиват от работа. По-хуманно било да се умъртвяват по стандартния начин с инжекция, отколкото да ги мъчат да работят, докато умрат. Ако това е истина, и аз го подкрепям. Но, честно казано, не мога да повярвам в тази странна конспиративна теория. Звучи ми като фантастика – да има толкова много незаконно родени, че да ги използват за работници. Че и да не се грижат за тях, а да ги изтощават до смърт. Трябва да има милиони незаконни, че да си позволяват да унищожават толкова много от тях всеки ден.

Не ми се вярва.

Малко преди да се родим аз и съпругата ми, свалили разрешените години за живот с още две. Сигурно трябва да съжалявам за пропуснатите две години. Макар че не знам какво бих правил с тези две години, тогава ще съм толкова стар, че няма да ме интересува нищо.

И сега отново я свалят. С още две години и 11 месеца, и я закръглят точно на 60.

Талик беше прекрачил границата, като се криеше вече трети месец. След като изтече срокът му, полицията започна да го търси. Не мога да го разбера – живееше като куче, криеше се по мазета, дупки и шахти.

Постоянно се криеше.

А в крайна сметка си беше изживял живота. За какво му беше още? Само да пречи.

Старото поколение е странно.

Дивашко е.

Между другото, за да добиете представа за диващината им – Талик например не е познавал жена си преди сватбата. Представяте ли си – запознали се на самата сватба! Родителите им уредили всичко.

Талик беше от източната част. За тях това все още е традиция. За мен е абсолютна варварщина – да те оженят без твое съгласие, по сметка. Без любов, без да видиш съпруга или съпругата си.

А свободната воля? Свободният избор?

Всъщност не ме интересува. Това си е техен проблем.

Техен живот – техен проблем. Стига да не пречат на другите.

Само това искам – да не пречат на другите.

Но не! Талик трябваше да си покаже дебелокожата природа. Да се крие. Трябваше да си покаже рогата. Да си покаже диващината.

Източен идиот.

***

В министерството, разбира се, ми разбиха нервите. Денят беше ужасно напрегнат. С това посещение от полицията още рано сутринта. После опашка след опашка и гише след гише. Оказа се, че не бях направил необходимите копия на всички медицински тестове. Тоест след цял един ден, прекаран в дългите и тесни коридори в царството на бюрокрацията, трябваше да се примиря, че накрая ме отпратиха с подигравателна усмивка. Трябвало да си направя копия на всички изследвания. Направих си. Когато се върнах на последното гише, опашката беше намаляла и това ме зарадва. Само че, точно когато дойде моят ред, дамата от другата страна на стъклото натисна едно копче и огромната и тежка метална преграда се спусна между мен и нея. Работното й време беше приключило. Призля ми от ужаса, че трябва да си взема още един ден отпуск.

Там си сушели и месо. Месо от диви животни – котки, кучета, таралежи. Някои сушели и месото на умрелите си съседи – много от старците ставали храна за другите.

Въобще не беше ясно дали щяха да ме освободят от работа отново. И какво щеше да ми струва това.

Не ми оставаше нищо друго освен да се прибра вкъщи с куп лоши новини. Най-вероятно ме чакаше смаяният поглед на жена ми, открила Талик в дрешника или кой знае къде другаде, скрит и пребледнял. След като успеех да обясня това, щеше да се наложи да скалъпя и добро обяснение защо нямахме още разрешение за зачеване на дете.

***

Имаше моменти, в които ми идваше да псувам правителството по цял ден. Беше ме страх да го правя, разбира се – не ми се лежеше в затвора. Но бях бесен.

Знам, че го правят за наше добро.

Знам, че ни защитават от свръхпопулацията. Знам, че 19 милиарда сме прекалено много за планетата. Но бюрокрацията ме убива. За всяко нещо трябва да попълвам формуляри.

А сега и Талик. Досадният старец. Не бяха особено много онези, които доживяваха разрешените 64 години и 11 месеца. А той не само ги беше изживял всичките, но и най-нагло искаше още и още, и още.

***

По път за вкъщи си купих 20 грама хероин от „Уолмарт”. Спомням си още времето, когато можеше да се купуват всички наркотици свободно. Но от петнайсетина години правителството забрани доста от тях. Правели хората агресивни. Доста ретроградно – върнаха ни векове назад, както когато всички наркотици били незаконни. Безсмислица според мен.

Преди можех да изкарам дни наред на екстази. Или кокаин. Дори нямах нужда да се храня.

Слушах в едно от забранените радиопредавания, че правителството някога разрешило наркотиците, за да увеличи смъртността. Дори ги рекламирало специално пред учениците и младите. Според мен са пълни глупости. Има хора, които виждат конспирации във всичко. Късно разбрах, че съм попаднал на една от пиратските радиостанции. Напоследък се навъдиха десетки такива. Докато се усетя, че слушам брътвежи, ми напълниха главата с глупости. Момчето зад микрофона разказваше, че правителството направило наркотиците популярни нарочно. Затова дори имало реклами по телевизията. Каза, че хероинът бил вреден и едва ли не убивал. Каза, че забранили наркотиците, които правели хората агресивни. Искали само да увеличат смъртността. Но изпуснали нещата от контрол. Наркотиците повишили смъртността, но негативните били повече от позитивите – хората били гневни и смахнати, свръхпопулацията ги побърквала, а към това се добавил и ефектът от агресивните наркотици. Резултатът бил безредици, обири, плячкосване. Да, смърт също, но, както обясни хахото по радиото – не достатъчно. Пък и хората под въздействието на агресивните наркотици правели секс като обезумели зайци. И това засилвало размножаването.

Сложили били плюсовете и минусите на везната и преценили, че не си струва. И затова забранили агресивните наркотици и оставили само седативните. Те притъпявали повечето желания.

***

Когато се прибрах, жена ми ме посрещна с прегръдка.

Странно. Мислех, че ще е уплашена заради Талик. Но не – ни най-малко. Целуна ме и си заби погледа директно в очите ми. Очакваше отговор. Най-вероятно за разрешителното за дете.

- Не стана, скъпа. Съжалявам. Ще опитам да си взема още един свободен ден другата седмица.

Видях как посърна и усмивката и се напука като изсъхнала маска за лице.

- Как…? Защо, скъпи? Какво стана?

- Съжалявам – извиних се още веднъж и още по-гузно, – не носех всички копия от медицинските тестове. Знаеш, че няма…

Не довърших изречението. Беше безсмислено. Тя знаеше, че няма да ни разрешат, ако не бяхме съвместими. Правителството отдавна вече не лекува вродени болести и аномалии. Здравното министерство се задъхва и няма средства. Болните бебета се отстраняват. Понякога преди края на бременността. Ние не искахме подобен стрес за нас. Щеше да ни преследва цял живот.

- Направих копията, скъпа – успокоих я все пак, – само трябва да си взема още един ден отпуск и да ги занеса. Ще го направя рано сутринта и ще сме… нали знаеш… ще сме готови. Не ми се сърди, моля те.

Докато се оправдавах пред жена си, изпуснах нещо съществено – да мисля за Талик. Отначало бях толкова изплашен от реакцията на жена ми, че се фокусирах само върху нея. Но малко след това усетих, че нещо не е наред в картинката. Жена ми и дума не обели за странния старец у дома ни. Докато си говорехме, аз се озъртах, за да видя къде се криеше той. Жена ми не казваше нищо за него. Нито дума. Накрая отиде в спалнята и се заключи там ридаейки.

- Обичам те – каза ми тя през сълзи, – не ти се сърдя…

Едно мехурче от сопол се пукна върху горната й устна. Обърна се и с бързи крачки отиде в спалнята. Но и дума не обели за Талик.

На масата в кухнята имаше купчина вестници, списания, сметки. Чисто механично се заех да ги подреждам. Между тях намерих и един незапечатан плик. Отворих го. Вътре имаше писмо, подписано от Талик. Потреперих. Мозъкът ми пусна ток по цялото тяло. Ръцете ми се изпотиха. Не знам защо. Всичко, което беше свързано с досадния старец, ме плашеше. Имах нужда да се отпусна. Взех си спиртната лампа, лъжицата, спринцовката и турникета. Разопаковах си нова игла и се приготвих да си сготвя хероина. Преди това обаче прочетох писмото на Талик:

„Скъпо момче,

благодаря ти за всичко, което направи за мен. Може би постъпих егоистично, когато се обърнах към теб за помощ. Бях много уплашен и те изложих на риск. Съжалявам, дано ме разбереш. Дядо ти беше смел човек и ти явно си наследил това от него. Щеше да се гордее с теб. След като се успокоих, реших, че най-добре ще е да изчезна от живота ти. И от живота на всички мои близки. На всички, които въобще са ме познавали.

Сбогом,

Талик”

Такова невероятно облекчение изпитах в този момент, че ми идеше да се разкрещя от радост. Забравих за всички досади през деня в министерството. Забравих за плачещата жена в съседната стая. За всичко. Когато тя излезе от спалнята, за да си вземе хартиени кърпички, мина покрай мен. Гледаше ме изумено. Сякаш не можеше да повярва на очите си, че съм си залепил тази огромна усмивка на лицето си. Беше неловко. Осъзнах се и изтрих радостта от физиономията си, но беше късно. Тя беше още по-разстроена. Не само че не бях успял да подам молбата, но и се радвах. Това виждаше тя. Беше въпрос на време отново да започне да ме обвинява, че не искам да имам дете. Че онези социални реклами по телевизията са ми подействали и са ми промили мозъка.

В тях, най-общо казано, показваха колко е неприятно да си родител. Показваха раждане в най-големи подробности, разкъсванията на жената и така нататък. Показваха деца с вродени аномалии. Показваха сцени от най-преселените и бедни градове на планетата. Показваха сцени на канибализъм в по-изостаналите общества. Все подобни неща. Но жена ми не беше права. Рекламите не ми бяха подействали. Аз не се бях отказал да имам дете.

***

Талик седеше срещу мен. Лицето му този път излъчваше спокойствие. Ръцете му бяха завързани за метални тръби, заварени за пода.

Излъчваше невероятно спокойствие. Разбира се, това до голяма степен се дължеше и на медикаментите, с които го бяха натъпкали.

Просто не е могъл да издържи живота с незаконно родените.

- Не можах да издържа живота с незаконно родените – ми каза той.

След като избягал от дома ми, му трябвали три седмици, за да се придвижи до края на града. Крил се по мазета и изоставени магазини и складове. После му трябвали два дни, за да мине през околовръстното шосе на града. Криел се от всяка лампа и камера. След това му било по-лесно. Въпреки възрастта си, Талик беше доста жилав. И като прибавиш адреналина, направо се превръщаше в атлет. Старчето се е придвижило като торпедо до северните склонове на планините над града. И там е намерил незаконно родените.

- Но там видях неща, които мозъкът ми не можеше да възприеме. Там видях, че животът не е за предпочитане пред лесната смърт – ми каза Талик в онези последни минути от живота си.

Там видял хора, разяждани от червеи. Живи хора. Хора, които работели – копаели и засявали картофи и царевица. А в плътта им живеели червей, които ги изяждали. В старците, които били на по 80 или 90 години, живеели още повече червеи. Старците не били много подвижни. Повечето лежали на тръстикови легла и носилки. Животът им не бил лесен, като на Талик, като моя, като на нормалните хора, а били здраво натиснати от нещастната си съдба да се борят за оцеляването си. Нямали нищо – нямали наркотици дори. Храната им била въпрос на борба, преследване и улов. Зеленчуците им някога покълвали, други години и сезони – не. Зависели от дъжда, сушата, зависели от природата. И затова техните старци били сенки на хора, а не нормални, здрави и жизнени. Разбира се, при нормалните хора не би могло да има 80- или 90-годишни старци. Но, ако имаше, със сигурност щяха да са много по-жизнени и здрави от онези незаконно родени нещастници.

Талик живял с тях в изоставени казарми. Сгради, използвани от дядовците на Талик. Толкова стари. Циментови развалини. Там нещастниците бяха намерили подслон. Талик, между другото, не бил единственият избягал, който надживял разрешените му години. Имало още поне 15 ли 20 като него.

И те били много, свръхпопулацията смачкваше дори и незаконните. И заради това и те нямали много места за живеене. Много от тях трябвало да живеят в шахти. В дълбоки асансьорни шахти, слизащи дълбоко под земята, но широки не повече от метър и половина. Там долу били всичките им лични вещи, малки съкровища и дори боклуци, които събирали през безсмислените си дни. Там си сушели и месо. Месо от диви животни – котки, кучета, таралежи. Някои сушели и месото на умрелите си съседи – много от старците ставали храна за другите. Млади също ставали на храна – онези, които не можели да се преборят с червеите. Съседите им ги нарязвали. Опушвали и изсушавали месото им, за да имат какво да ядат. Особено през зимите.

Това Талик не могъл да понесе. Колкото и да се борел за живота си, този живот му се струвал по-гаден от смъртта. Затова решил, че предпочита да се предаде и да умре безболезнено, отколкото да живее по този начин.

***

- Благодаря ти за всичко. Беше смело да ме скриеш.

Опитах се да му отговоря, но той ме прекъсна:

- Знам, че си мислиш за дядо си. Че искаш да ми върнеш тази услуга. И все пак можеше и да не го направиш. Можеше да ме изгониш. Но ти не го направи. Благодаря ти.

Екзекуцията на Талик беше предвидена за 12.30 ч.

Когато той приключи разказа си за живота с незаконно родените, беше 12. Не оставаше много време. Бяха последните минути от живота му. Въпреки, че беше престъпник, никой не можеше да го лиши от хуманността на екзекуцията. Щяха да го приспят с инжекция и след това с друга да вкарат отровата, която щеше да блокира вътрешните му органи. И да го убие.

- Талик – казах му аз на сбогуване, – нека всичко мине лесно. Аз трябва да тръгвам към погребението ти.

- Благодаря ти, дете. Радвам се, че ще дойдеш.

- Естествено, че ще дойда. Дванайсет часа минава, по-добре да тръгвам. Жена ми вече е там и… те чака.

След по-малко от час този старец, който сега говореше с мен, щеше да е труп. В ковчег.

И аз бързах за погребението му.

- Какво се случи, между другото, с разрешението? Какво казаха от министерството – попита ме Талик.

- Преди седмица получих разрешение. Успях да подам всички документи, всичко вече е законно – разрешиха ни отново да опитаме с жена ми да имаме дете. Изследването дори показа, че нямаме шанс да имаме близнаци.

Отново му пожелах успех с екзекуцията. Казахме си сбогом и аз тръгнах към погребението му.

Щях да го видя още веднъж, само че мъртъв. Както и беше редно – отдавна си беше изживял живота, а аз исках място на света за бъдещето ми дете.

Още от Алекс Томов: „Напускам, ангелът ми хранител е пиян“

Може Също да Харесате:

• Ударите на сърцето
• Едуард
• Смъртта се случва веднъж в живота
• Човекът, който свиреше на хармоника
• Наистина